Задъхан, той продължи напред. Всяко движение го пронизваше непоносимо в гърдите, но нямаше време да спре, за да извади ножа, след като последните двама Нокти се бяха обърнали да го посрещнат.
И двамата — прекалено близо, почти един до друг… Калам скочи надясно, за да излезе от обхвата на единия. Замахна хоризонтално, целеше се в гърлото, засече втория нож с париране кост в кост, после задно забиване в гърлото. Щом жертвата залитна напред, Калам подпря лявото си рамо в гърдите му, натисна здраво и последва вече мъртвото тяло върху втория убиец. Тримата паднаха, Калам беше най-отгоре. Трупът между него и живия Нокът захвана единия му нож, Калам го пусна, заби палец и показалец в очите на убиеца, изви палеца и натисна още по-дълбоко показалеца, докато тялото не спря да се гърчи.
Чу нов звън на оръжия и се изправи, измъкна камата от кръста си и изруга, като видя швирналата след острието кръв. Прибра си другия нож, олюля се замаяно и влезе в уличката.
Бяха останали само трима от Ноктите и Т’амбър беше влязла в схватка с тях, отблъскваше и двамата назад стъпка по стъпка, на пътя на Калам.
Той пристъпи тежко напред, заби веднъж, и още веднъж, двете тела се сгърчиха в краката му. Т’амбър вече се беше обърнала и се втурна да порази последния убиец отзад, разби черепа му с острието на меча.
Един от Ноктите на паважа понечи да се надигне, вдигна оръжие… Калам опря пета във врата му и натисна.
И изведнъж се възцари пълна тишина, чуваше се само задъханото им дишане.
Той зяпна двете жени. Т’амбър беше цялата в рани — пенеста кръв се стичаше от носа и устата й, гърдите й се повдигаха и спадаха треперливо, болезнено. Изкриви лице, жегнат и той от болката в хълбока, обърна се и огледа улицата.
Тук-там се мяркаха сенки, но като че ли никой не изпитваше охота да поднови боя.
Адюнктата пристъпи към него. И нейното лице беше зацапано с кръв, смесена с прах и пот.
— Калам Мекхар. Наблюдавам те. Изглежда… — Замълча и поклати глава. — Като че ли се движиш по-бързо от тях. И въпреки цялата им тренировка, уменията им, не могат да устоят на бързината ти.
Той избърса потта от очите си. Ръцете му, стиснали двата ножа, се бяха схванали, но не можеше да ги отпусне.
— Всичко се забавя, адюнкта — избоботи Калам. — В ума ми те просто се забавят. — Разкърши рамене да охлаби стегнатите си мускули. Беше успял да спре кървенето, макар да усещаше как топлата кръв по крака му слепва дебелия плат с кожата му. Беше изтощен докрай, в устата му горчеше. — Не можем да спрем. Близо сме до Адмиралския мост, почти стигнахме.
— Къде?
— В Мишия.
— Чувам врява… там има огън и пушек, Калам.
Той кимна.
— Да. Суматоха. Това е добре. — Погледна през рамо към Т’амбър. Беше опряла гръб на стената, цялата в кръв, затворила очи. Заговори тихо: — Адюнкта, тя се нуждае от изцеление, преди да е станало прекалено късно.
Т’амбър го чу. Отвори очи, очи, блеснали като на тигрица, и се изправи.
— Готова съм.
Адюнктата пристъпи колебливо към любимата си, но бе принудена да се обърне — Т’амбър я подмина и тръгна към изхода на уличката.
Калам видя терзанието в очите на Тавори и извърна поглед.
И пред очите му изникнаха още тридесетина убийци, на по-малко от четиридесет крачки по улицата.
— Мамка му! Бегом!
Изскочиха от уличката и затичаха. Калам забави, за да пропусне адюнктата покрай себе си. Непонятно как Т’амбър се задържа най-отпред. „Ще има нова засада. Чакат ни. Ще се натъкне право на тях…“
Убийците зад тях се спуснаха в преследване, по-бързите намаляваха разстоянието. Като че ли самият паваж под краката им, сградите от двете страни и дори ниско надвисналото небе, всичко сякаш бе влязло в заговор, стягаше се около тях, за да ги притисне… самият въздух ставаше все по-душен. Зърнеха ли ги нечии очи, лицата бързо се извръщаха. Мернеха ли се човешки фигури в пресечките, те се стапяха в тъмното.
Улицата водеше на запад, вече срещу Гарванов хълм. По-нагоре щеше да се пресече с друга покрай западната страна на парка, преди да продължи на юг към моста. Щом наближиха пресечката, Калам видя как Т’амбър изведнъж смени посоката и ги поведе по задна уличка наляво. В следващия миг разбра причината за неочакваното отклоняване — нови Ръце, струпани на пресечката, вече се втурваха напред.