„Подкарват ни към моста. Какво ни очаква от другата страна?“
Проходът между сградите се разшири в нещо като улица и точно пред тях се очерта ниската стена на парка.
Т’амбър забави, сякаш се колебаеше дали да поемат наляво, или надясно, а после залитна, спря и надигна меча си, видяла нападателите, обкръжаващи я от двете страни.
Адюнктата извика.
Задрънчаха оръжия, нечие тяло рухна, другите налетяха в кръг около Т’амбър — Калам видя как два ножа се забиват в тялото й над кръста, но тя остана права, сечеше с меча. В този миг Тавори се добра до тях… заби отатаралския меч в скулата на един от убийците, изтръгна го рязко, ръждивото на цвят оръжие изсъска на пътя на нечия ръка, посече плът и кост, ръката отхвърча настрани…
В мига преди и той да се включи в схватката, видя как Т’амбър се пресегна със свободната си ръка и спипа един Нокът за гърлото, надигна го във въздуха, завъртя се и го блъсна в каменната стена, докато той я мушкаше с камите си в гърдите и раменете.
„Богове подземни!“
Връхлетя като разярен бедерин, двата дълги ножа засякоха и в същото време натресе цялата тежест на тялото си в един от Ноктите, после в друг, и просна и двамата на паважа.
Пред стената на Гарванов хълм се завихри дивашки бой. Втора Ръка се притече на помощ на малкото останали от първата. Още десетина мълниеносни мига — и схватката свърши.
А нямаше време да спрат, време нямаше да си поемат дъх, защото металните стрели зачаткаха в стената.
Калам даде безмълвно знак да побегнат покрай стената на запад и — невероятно — Т’амбър отново поведе.
Зад тях се разнесоха писъци, но той нямаше време да се озърне. Стената изви на юг, очертаваше едната страна на улицата, водеща към Адмиралския мост, и след това видяха каменния площад — неосветен и толкова загърнат от сенки, че приличаше на дъно на яма. Щом приближиха, магията се стопи и видяха, че е празно. Нямаше никого.
— Т’амбър! — изсъска Калам. — Спри!
Онзи или онова, което бе нападнало зад тях, бе задържало вниманието на преследвачите им — поне засега.
— Адюнкта, чуйте ме. Двете с Т’амбър слизате в реката. Тръгвате право по нея до пристанището.
— А ти? — попита намръщено Тавори.
— Все още не сме срещнали и една трета от Ръцете в града, адюнкта. — Кимна към Мишия квартал. — Те са там. Смятам да им предложа една весела гоненица. — Замълча и изплю кървавата храчка, събрала се в устата му. — Мога да се отърва от тях — Мишия го познавам, Тавори. Ще тръгна по покривите.
— Няма смисъл да се разделяме…
— Има, адюнкта. Има. — Изгледа за миг Т’амбър. „Да, въпреки всичко не ти остава много.“ — Т’амбър е съгласна с мен. Тя ще те отведе до пристанището.
От улиците зад тях — злокобна тишина. „Приближават се.“
— Тръгвайте.
Адюнктата го погледна в очите.
— Калам…
— Тръгвайте, Тавори.
Гледа ги, докато стигнаха брега на реката по старата хлътнала подпорна стена. Т’амбър слезе първа. Реката беше затлачена, тинеста и плитка. Вървенето щеше да е бавно, но тъмнината щеше да ги крие. „А стигнат ли до пристанището… е, ще измислят нещо.“
Хвана по-здраво ножовете. Погледна за последен път през рамо. Странно. Погледът му се плъзна към моста. „Добре. Да свършваме с това.“
Лостара Юил крачеше през площада, оставила зад себе си Рампата и труповете в подножието й. Отдалече все още се чуваше врява откъм пристанището, — но близките сгради и имения бяха тихи и неосветени все едно се бе озовала в гробище. „Подобаващ паметник на имперската слава.“
Тъкмо затова дребната фигурка, която пристъпи пред нея, бе още по-стъписваща и безпокойството й само се усили, щом позна кой е това.
— Гръб… какво правиш тук?
— Чакам тебе — отвърна момчето и отри с ръка протеклия си нос.
— Защо?
— Ще те заведа там, където трябва да идеш. Тази нощ е тъжна, но всичко ще се оправи, ще разбереш един ден. — След тези думи се обърна и тръгна по широката улица на юг. — Не бива да стоим на пътя, все още не. Можем да минем по първия мост… Лостара Юил… — хлапето я погледна през рамо. — Много си хубава.
Изведнъж смразена, въпреки топлия вятър, тя закрачи след него.
— Какъв път?
— Все едно.
Сред сенките вляво от нея се чу смътно шумолене. Ръката й стисна меча.
— Нещо там…
— Всичко е наред — отвърна Гръб. — Те са мои приятели. Няма да ни закачат. Но трябва да бързаме.
Скоро стигнаха до моста за Централния квартал. Гръб поведе за малко на запад, след което отново свърна на юг.
Натъкнаха се на първите трупове. Нокти, проснати на малки групи като първата при Рампата — плъхове и подивели псета вече бяха започнали своя пир, — а след това, щом наближиха Гарванов хълм, улицата беше буквално покрита с тела. Лостара забави крачка… все едно вихрушка от мечове беше бушувала над повече от стоте имперски убийци… и много бавно Лостара Юил осъзна нещо, докато оглеждаше едно след друго посечените тела… шаблонната еднаквост на раните, местата им, плавната прецизност на всеки смъртоносен удар.