Мраз полази по костите й.
На три крачки пред нея Гръб си тананикаше уикска пастирска песен.
По средата на Адмиралския мост Калам пъхна едното оръжие под мишницата си и бръкна в гънките на пояса си за жълъда. Гладък и топъл дори през кожата на ръкавицата, сякаш подканящ. И… нетърпелив.
Калам приклекна до ниския каменен парапет и хвърли жълъда на каменните плочи. Той изпука, завъртя се за миг и спря.
— Добре, Бързак — промърмори Калам, — време е вече.
В една каюта на „Бясната вълчица“ Адефон Делат, седнал кръстато на пода и затворил очи, трепна при този далечен призив. По-отблизо успя да долови врява и трясъци от боеве покрай пристанището и разбра, че перишите изтласкват тълпата назад, стъпка по стъпка, притиснати от вълни магия и нарастващата маса озверели нападатели. В същото време над палубата Рун’Турвиан поддържаше преграда срещу всяко магическо нападение над самия кораб. Бързия Бен долавяше, че мъжът изобщо не е затруднен в тази нелека задача, но явно нещо го отвличаше и затова у него имаше колебание, сякаш очакваше някакъв призив, много по-важен. И този миг бързо наближаваше.
„Хм. Неприятности отвсякъде, нали?“
Никак нямаше да е лесно да се промъкне през гъмжилото от лабиринти, развихрени тази нощ по улиците на града. На много места кръжаха гнезда от отровна магия, подвижни капани, готови да нанесат болезнена смърт, и Бързия Бен ги разпозна. „Рюз, Пътят на морето. Тези капани са вода, извлечена от дълбоки океани и съхранила жестокия натиск — ще смажат всичко, което обгърнат. Това е Висш Рюз и е ужасно гаден.“
Някой го чакаше там, отвън. Да направи своя ход. И който и да беше той, искаха Бързия Бен да остане точно там, където беше сега, в каютата на „Бясната вълчица“. Да остане, да не прави нищо, да стои извън битката.
Добре. Беше разгърнал четири лабиринта, запрел беше десетина чародейни заклинания, всички готови да изригнат — дланите го засърбяха, после пламнаха, все едно ги бе сложил върху жарава.
„Калам е там. Нуждае се от помощта ми.“
Върховният маг съвсем леко кимна и процепът на лабиринт се разтвори пред него. Той бавно се изправи, ставите му простенаха от болка — „Богове, май остарявам. Кой го е мислил?“ Пое дълбоко дъх, примига да проясни погледа си и се хвърли напред — в зева…
… и още докато изчезваше, чу тих кикот, последван от шепот:
„Каза, че си ми длъжник, помниш ли? Е, скъпа ми Змийо, време е.“
Двадесет удара на сърцето. Двадесет и пет. Тридесет. „Дъх на Гуглата!“ Калам се вторачи в счупения жълъд. „Проклятие. Проклятие. Проклятие!“ Четиридесет. Изруга тихо и тръгна.
„Това му е проблемът с ашика в дупката. Понякога не действа. Е, значи съм сам. Така да бъде, бездруго почва да ми втръсва този проклет живот.“ Убийството се надценяваше, реши Калам. Не постигаше нищо, нямаше никаква стойност. Сред всички онези убийци днес нямаше и един, който да не заслужава да му отсекат главата и да я набучат на пика. Умения, талант, възможности — никое от тези неща не оправдаваше отнемането на живот.
„Колко от нас — да, вие — колко от вас мразят онова, което са? Не си струва, знаете ли. Гуглата да го вземе целия този жалък егоизъм, нека блесне за сетен път жалката ни светлина и да се предаде на мрака. Аз приключих с това. Край.“
Стигна края на моста и отново спря. Последен поглед през рамо. „Не гори, освен тук, в ума ми. Затяга кръга, нали? Хедж, Тротс, Уискиджак…“
Тъмното изподрано и разбито лице на Мишия го мамеше. С усмивката си на развала, на разруха и упадък, злочестина, изтерзала толкова живот. Беше подходящото място, реши Калам Мекхар. И хукна, пробяга косо, колкото можеше по-приведен, до останките от някаква стена на имение, хвърли се нагоре, едното му стъпало се заби в разкъртена амбразура, събори птиче гнездо — нагоре, хвана се с едната ръка за ръба, откършени парчета хоросан се посипаха в ръкава му, задраха кожата — после се прехвърли, скок във въздуха… на полегатия покрив, който избухна в прашен облак от сухи курешки, задращи нагоре по покрива, стигна билото и се смъкна от другата страна…
И пред него се разгърна огромният, насечен сякаш от рани гръб на Мишия…
Нокти, присвити в очакване, се хвърлиха от всички страни. Едри, най-едрите убийци, не бе видял такива досега, всеки с по два дълги ножа. Бързи като пепелянки.