Пред очите му Калам Мекхар, плувнал в кръв, останал без оръжия, се свлече през дупката в покрива. А Перла вдигна ръкава на лявата си ръка, изпъна я, прицели се и пусна стрелата.
Пъшкане при удара, металната стрела се заби дълбоко малко под изпънатата лява ръка на Калам, докато той се хлъзгаше напред, надолу… и се скри от погледа му.
„Съжалявам, Калам Мекхар. Но ти… Не мога да приема… твоето съществуване. Не мога…“
После тръгна напред, спря до единствения оцелял от двете Ръце, наведе се и прибра оръжията на Калам.
„Моите… трофеи.“
Обърна се към Нокътя.
— Намери другите…
— Но Калам…
— С него е свършено. Събери Ръцете тук, в Мишия — отиваме на Централния пристан. Ако адюнктата е успяла да се добере до него, добре. Ще трябва да я премахнем там.
— Разбрано, Старши Нокът.
„Старши нокът. Да. Свърши се, императрице Ласийн. Той е мъртъв, да. От собствената ми ръка. Вече нямам равен в Малазанската империя.“
Откъде щеше да започне?
Малик Рел.
Корболо Дом.
„Никой от вас няма да види утрото. Заклевам се.“
Другият Нокът проговори от ръба на дупката в разбития таван:
— Не го виждам, Старши Нокът.
— Пълзи, за да умре навън. Отровата е картуулиански паралт.
Мъжът се обърна рязко.
— Не змийска? Богове подземни!
„Да, най-болезнената, бавна смърт. И нито един жрец не е останал на този остров, който да неутрализира отровата.“
Две оръжия издрънчаха на покрива. Перла се обърна натам.
— Какво правиш?
Мъжът го гледаше навъсено.
— Стига. Колко още позор ще хвърлите в нозете на Нокътя? Приключих с теб. — И обърна гръб. — Сам си намери адюнктата, Перла, дай й проклетата си паешка захапка…
Перла изпъна дясната си ръка, втора стрела изсвистя над покрива. Порази Нокътя между плешките. Ръцете му излетяха настрани и той рухна по очи.
— Това, за жалост, беше бял паралт. Много по-бързо.
Както го беше замислял през цялото време. Без свидетел. И беше време да събере останалите Ръце.
Жалко, че не стана другояче. Всичко. Но това бе нова Малазанска империя, с нови правила. „Правила, в които мога да се оправя съвсем добре. В края на краищата не ми остана нищо. Никой…“
Затворил очи, Фидлър остави цигулката. Не каза нищо, нямаше и какво да каже. Свършил бе репризът, който го бе обсебил. Музиката беше напуснала ръцете, ума и сърцето му. Чувстваше се празен отвътре, с изтерзана душа, безжизнен. Знаел беше, че това предстои, истина, която нито смаляваше, нито усилваше болката от загубата — бреме, нищо друго. Просто още едно бреме.
От улицата долу се чуха писъци, после някаква врата се пръсна на трески.
Брейвън Тут вдигна глава, избърса очите си.
Тежки стъпки по стъпалата.
Геслер вдигна каната с вино и бавно напълни чашите по масата. Никой не бе докоснал хляба.
Тътнещи стъпки по коридора. Стържене, тътрене.
Спряха пред вратата на старши сержанта.
Последва тежко, разтърсващо чукане, все едно нокти заораха в дървото.
Геслер стана.
А после отвори вратата и дълго не помръдна, зяпнал оня в коридора. Накрая каза:
— Сторми, за тебе е.
Грамадният мъж бавно се надигна, а Геслер се върна при масата си.
Дошлият изпълваше цялата каса на вратата. Широкоплещест, облечен в опърпани мокри кожи. Плоско лице с изпъната кафява кожа над едрите кости. Дупки вместо очи. Провиснали дълги ръце. Фидлър вдигна вежди. Т’лан Имасс.
Сторми се окашля. И каза със странно изтънял глас:
— Л-легана Брийд.
Отговорът бе като стържене на камъни в гробница.
— Дойдох за меча си, смъртни.
Геслер се смъкна зяпнал в стола и посегна към чашата си.
— Много дълга и мокра разходка, а, Брийд?
Главата се извъртя с тежко скърцане, но Т’лан Имасс не отвърна нищо.
Сторми взе кремъчния меч и пристъпи към Легана Брийд.
— Доста хора си уплашил долу.
— Чувствителни души сте смъртните.
Морският пехотинец му протегна меча.
— Затруднил си се, докато излезеш от оня портал.
Легана Брийд взе оръжието.
— Нищо никога не е толкова лесно, колкото изглежда, Щит-наковалня. Носи болката в сърцето си и знай това: далеч още не си приключил с този свят.
Фидлър хвърли поглед към Брейвън Тут. „Щит-наковалня?“
Старши сержантът само поклати глава.
Легана Брийд оглеждаше оръжието в костеливите си ръце.
— Нащърбен.
— Какво? О, но аз… о, добре…
— Хуморът е изстинал — изхриптя Т’лан Имасс и се обърна към вратата.
Геслер изведнъж се надигна.
— Един момент, Легана Брийд!
Съществото спря.
— Сторми направи всичко, за което го помоли. Сега трябва да ни се отплатиш.