По кожата на Фидлър изби пот. „Геслер!“
Т’лан Имасс отново се обърна към тях.
— Отплата. Щит-наковалня, моето оръжие не ти ли послужи добре?
— Да, да, съвсем добре.
— Тогава няма дълг…
— Не е вярно! — изръмжа Геслер. — Видяхме те, че взе главата на онзи Тайст Андий! Но нищо не казахме на приятелите ти Т’лан Имасс — опазихме ти тайната, Легана Брийд! А можехме да я спазарим и да се измъкнем от проклетата каша, в която бяхме нагазили! Има дълг!
Древният немрящ воин помълча, после каза:
— Какво искате от мене?
— Ние — аз, Сторми и Фидлър — се нуждаем от ескорт. До кораба ни. Това може да означава бой.
— Между нас и кейовете има четири хиляди смъртни — каза Легана Брийд. — Всички до един са полудели от хаотична магия.
— И какво? — озъби се Геслер. — Страх ли те е, Т’лан Имасс?
— Страх. — Произнесе го равнодушно. После кривна глава. — Хумор?
— Тогава какъв е проблемът?
— Кейовете. — Помълча. — Току-що дойдох оттам.
Фидлър взе да събира багажа си.
— С отговори като този, Легана Брийд, направо си за морската пехота. — Кимна на Брейвън Тут. — Радвам се, че се срещнахме, приятелю.
Старши сержантът кимна.
— И аз. И трима ви. Съжалявам, че те фраснах в корема, Фид.
— Гуглата да те вземе, и още как.
— Не знаех, че си ти…
— Качулатия да те… не знаел той!
— Добре де, чух те, че влизаш. Чух плата по струните на цигулката. Надуших морантски муниции. Не беше трудно с всичко това.
— И ме фрасна все пак?
Брейвън Тут се усмихна.
Легана Брийд проговори:
— Всички ли сте морска пехота?
— Да — рече Фидлър.
— Е, значи тази нощ и аз съм морска пехота. Да вървим да трепем хора.
Троутслитър се изтътри по мостчето, смъкна се на палубата и каза задъхано:
— Юмрук, трябва да призовем още… никой от нас не може да издържи още много…
— Не, войник — отвърна Кенеб, без да откъсва очи от жестокия бой и свиващите се и бавно отстъпващи редици на перишите, все по-нарастващото множество побеснели нападатели, изливащи се от всяка улица и уличка между складовите постройки. „Не виждаш ли? Включим ли повече, ще затънем все по-надълбоко в тази каша и няма да можем да се измъкнем. Твърде много магия има там — богове подземни, имам чувството, че главата ми ще се пръсне.“ Така му се искаше да обясни всичко това на отчаяния пехотинец, но никой командир не прави това.
„Точно като адюнктата. Искаш го, богове, колко го искаш, макар и само за да видиш разбирането в очите им. Но не можеш. Добре, значи започвам да схващам…“
— Внимание, Юмрук Кенеб! — Предупреждението дойде от дестраянта. — Убийци. Опитват се да пробият през защитата ни…
Троутслитър изсъска, а Кенеб се обърна и извика на морските пехотинци на кея:
— Сержант! Качи отделенията тук горе! Идват Нокти!
После се обърна към Рун’Турвиан.
— Можеш ли да ги преградиш?
— Този път — да, в последния момент. Но са упорити и умни. Пробият ли, ще се появят тук около нас, изведнъж.
— Кой е целта им? Знаеш ли?
— Всички ние, мисля. Може би най-вече… — Дестраянтът погледна към Нил и Недер, които стояха на фордека, мълчаливи свидетели на отбраната. — Те двамата. Силата им е заспала. Засега не може да се събуди. Не и за нас.
„Дъх на Гуглата!“ Обърна се и видя първите качващи се на борда пехотинци. Корик, Тар, Смайлс — „Проклет да си, Фидлър, къде си?“ — след тях Кътъл и Коураб Билан Тену’алас. Миг по-късно се появи и сержант Балм, следван от Галт и Лоуб.
— Сержант, къде е лечителят ви? И вашият маг?
— Изтощени са — отвърна далхониецът. — Възстановяват се на „Силанда“, сър.
— Добре. Искам кордон около Нил и Недер — Ноктите ще дойдат най-вече за тях. — Войниците затичаха, а той се обърна към Рун’Турвиан и каза тихо: — Приемам, че можете да се защитите сам, дестраянт.
— Да, пощадих се, предвиждах такъв момент. А вие, Юмрук Кенеб.
— Аз едва ли съм толкова важен. — После се сети нещо и извика: — Смайлс! Слез до каютата на първия помощник — предупреди Бързия Бен, ако можеш, убеди го да се качи тук. — След което отиде до кърмата, подпря се на перилото и загледа хода на битката.
Сред тълпата вече имаше малазански войници, всички маски вече бяха свалени. Бронирани, много от тях с щитове, други се задържаха назад с арбалети, мятаха стрели в бойния ред на перишите. Чуждоземните съюзници вече бяха изтласкани почти на самия кей.
Кътъл беше на фордека, ревеше нещо на екипажа на балистата… държеше парче рибарска мрежа в едната си ръка и голяма топка в другата. Проклетия. След миг екипажът отстъпи назад и Кътъл се залови да затегне муницията точно зад острието на голямата стрела.
„Умно. Доста кърваво, но няма голям избор.“