Смайлс се върна.
— Юмрук, няма го.
— Какво?
— Няма го!
— Добре. Все едно. Присъединете се към отделението си, войник.
Някъде в град Малаз удари камбана, звучният тон прокънтя четири пъти. „Богове подземни, това ли е всичко?“
Лейтенант Поурс стоеше до капитана си, загледан над тъмната вода към хаоса на Централния пристан.
— Губим, сър.
— Точно затова те направих офицер — отвърна Кайндли. — Заради необикновената ти схватливост. И не, лейтенант, няма да нарушим дадените ни заповеди. Оставаме тук.
— Не е редно, сър — настоя Поурс. — Наши съюзници загиват там — това дори не е тяхна битка.
— Какво са избрали те, си е тяхна работа.
— Все пак не е редно, сър.
— Лейтенант, наистина ли си толкова жаден да избиваш сънародници малазанци? Ако е така, сваляй си я проклетата броня и можеш да доплуваш до брега. С късмета на Опонн акулите няма да те намерят въпреки трескавите ми молитви да го направят. И ще стигнеш тъкмо навреме, за да ти отсекат главата, което ще ме принуди да си намеря нов лейтенант, което, признавам ти, няма да е трудно предвид всичко ставащо. Може би Ханфено, виж, у него има офицерска мая — до ниво лейтенант, не повече, разбира се. Също толкова дебелоглав и тъп като тебе. Хайде, сваляй бронята, да може Сени да почне да събира залозите.
— Благодаря, сър, но не.
— Много добре. Но още едно оплакване от теб, лейтенант, и лично ще те хвърля през борда.
— Слушам, сър.
— С бронята.
— Да, сър.
— След като ти удържа за загубата на снаряжение.
— Разбира се, капитане.
— И ако продължаваш да ми пробутваш последната дума, мисля, че ще те убия на място.
— Да, сър.
— Лейтенант.
Поурс стисна зъби и замълча. Засега.
С едва доловимо шумолене тъмният силует кацна върху разбития покрив. Спря и огледа нападалите трупове. След това пристъпи към дупката, зейнала в единия край.
Щом се приближи, друга фигура изникна сякаш от нищото, присви се на коляно над едно от телата, паднало по очи близо до дупката. В гърба на това тяло дълбоко се беше забила метална стрела, задният й край бе изработен от кост — от черепа на някое едро морско същество, бяла и полупрозрачна. Новодошлият извърна призрачно лице и погледна приближилия се до него.
— Старшият Нокът ме уби — изхриптя привидението и посочи собствения си труп. — Проклех името му с последния си дъх. Мисля… да, мисля, че затова още съм тук, още не съм готов да мина през Портата на Гуглата. Това е дар… за тебе. Той уби Калам Мекхар. С картуулийски паралт. — Призракът посочи дупката. — Калам… Калам изтръгна стрелата… безсмислено, разбира се, все едно, щом паралтът е вече в кръвта му. Но не казах на Перла — тя е там, поклаща се на самия ръб. Вземи я. Има много отрова по нея. Вземи я. За Старшия Нокът.
След миг призрака го нямаше.
Загърнатата фигура се приведе и взе окървавената стрела с облечената си в ръкавица ръка. Затъкна я в пояса си и тръгна.
Самотната фигура се носеше със светкавична бързина по улицата през плетениците злокобно чародейство, избягваше ловко всяка клопка — искрящите гънки на Висшия Рюз, шепнещия зов на Мокра — а след това в попиващите светлината пътеки на Рашан, където само преди няколко мига бяха притичали убийците на Нокътя — и летеше по дирята им, все по-бързо, с по една кама във всяка облечена в ръкавица ръка.
Близо до кея Ноктите започнаха да излизат от лабиринтите си, да се трупат и трупат, за да нанесат удар с цялата си мощ по чуждите войници и двата акостирали кораба.
Зад тях движенията на фигурата придобиха плавност, гъвкавост, тя запреде поток от сенки и всичко това бързо се преобрази в нещо друго — по-бързо, отколкото може да възприеме смъртно око — и тогава самотният нападател удари първата от Ръцете.
Кръв на порой плисна из въздуха, тела се развъртяха от двете страни на пътя й, вихрушка от смърт се вряза в редиците им. Ноктите пищяха и викаха, и умираха.
Перла чу звуци и се обърна. Стоеше на повече от двадесет Ръце от ариергарда — ариергард, който вече беше нападал, гърчещи се или застинали тела по паважа, докато нещо — някой — ореше през тях. „Богове подземни!“ Танцьор на Сянката. „Кой… Котильон?“ Смразяващ ужас стегна гърдите му с костеливите си пръсти. „Богът. Покровителят на убийците — идва за мен.“
„В името на Калам, идва за мен!“
Завъртя се бясно, затърси отчаяно пролука, накъдето да побегне. „При Гуглата да вървят всички Ръце!“ Затича.
Тесен проход между два склада, загърнат в пълен мрак. Няколко мига само и щеше да отвори лабиринта си, да разреже въздуха, да се гмурне, навътре и навътре, далече.