Вече стискаше оръжията в ръцете си. „Ако падна, няма да е без бой — бог или не…“
После — в прохода, обгърнат от мрак. Зад него — още писъци, все по-близо. Перла затърси в ума си като удавник своя лабиринт. Мокра. „Използвай го. Изкриви реалността, врежи го в друг лабиринт — Рашан, а после Имперският, после…“
Нищо не се отзова. От гърлото му се изтръгна раздран хрип и той с все сила затича напред, в прохода…
Нещо зад него — точно зад гърба му…
Два убийствени удара посякоха ахилесовите сухожилия — Перла изкрещя от неистовата болка, щом жилите изскочиха изпод кожата, залитна, краката му омекнаха като буци кал, огънаха се безнадеждно под него. Той се просна по очи, без да пусне оръжията, все още се мъчеше да се вкопчи в своя лабиринт…
Две остриета заблизаха като езици киселина. Сухожилията под коленете, лактите — след това бе вдигнат с една ръка от почернелите камъни и запокитен в стената. Сблъсъкът премаза половината му лице и докато падаше на гръб, същата ръка се върна, пръстите се впиха, надигнаха главата му. Хладно желязо посече към устата му, заряза, отпра езика му. Задавен в кръв, Перла изви главата си — надигнаха го отново, запокитиха го към отсрещната стена, лявата му ръка се счупи. Той падна на една страна — пета удари горната част на бедрото му, костта се натроши на кървави късове — богове, каква болка, помитаща всичко в ума му, смазваща го — неговият лабиринт… къде беше?
И всичко спря.
Нападателят му стоеше над него. Ниско наведен.
Перла не можеше да види нищо — очите му бяха плувнали в кръв. Жесток кънтеж изпълни главата му, гадене се надигна в гърлото му, изля се навън на пресекливи вълни, примесено с кръвта от отрязания език. „Лостара, любов моя… пристъпи до портата… ще ме видиш. Да влизам.“
Глас, нисък и тих, прекъсна всичко това, жестоко ясен и близък.
— Моята последна цел. Ти, Перла. Смятах да го направя бързо. — Дълга пауза, в която той чу бавно спокойно дишане. — Но за Калам Мекхар…
Нещо се заби в корема му, натикаха го дълбоко.
— Връщам ти стрелата, която го уби, Перла. — И фигурата се изправи отново, отдалечи се на няколко крачки, а после се върна, докато ужасяващото огнено пулсиране заразкъсва вените му, сбираше се зад очите му — отрова, която щеше да го държи жив колкото може по-дълго, да захранва сърцето му с всичко нужно, докато кръвоносните съдове по цялото му тяло горят и горят, и горят…
— Двата ножа на Калам, Перла. Ти не помисли. Не можеш да отвориш лабиринт с отатарал в ръката си. И така, двамата с него те убихме. Както заслужаваш.
„Огънят! Богове! Този огън!“
А Апсалар си тръгна. По-далече от пристанището. По-далече от всичко.
Мършаво загърнато в сянка привидение изникна пред нея и Апсалар спря.
— Кажи на Котильон, че направих каквото ме помоли.
Сенкотрон изхриптя и една безформена ръка се показа от гънките на призрачното наметало, стиснала сребърния връх на тояга. Почука по камъните.
— Гледах те, скъпа. Твоя Танц на Сянката. От подножието на Рампата и нататък. Бях свидетел.
Тя не отвърна нищо. Сенкотрон продължи:
— Дори и Котильон не би могъл… Дори и Котильон.
Апсалар отново не проговори.
Богът изведнъж се изкиска.
— Твърде много лоши преценки, горката. Както се бояхме. — Пауза и нов кикот. — Тази нощ Старши Нокътят и триста и седем други Нокти — всички от твоите ръце, мило момиче. Все още… не вярвам. Все едно. Тя вече е съвсем сама. Толкова по-зле за нея. — Почти невидимата глава леко се кривна. — А. Да, Апсалар. Ние спазваме обещанията си. Ти си свободна. Върви си.
Тя подаде двата дълги ножа, с дръжките напред.
Поклон — и богът взе оръжията на Калам Мекхар.
Апсалар го подмина и продължи.
Сенкотрон я изгледа, докато минаваше по моста.
Въздъхна отново. После рязко вдигна глава и подуши въздуха.
— О, колко добри новини. Но за мен — все още не. Първо, малко връщане, да. Леле, каква нощ!
Богът започна да чезне, след това потрепери, отново се въплъти. Погледна дългите ножове в дясната си ръка.
— Абсурд! Ще трябва да вървя пеш. И по необходимост — бързо!
Заситни по улицата, тоягата зачатка по камъните.
Скоро Сенкотрон стигна до една кула, която изобщо не беше толкова рухнала, колкото изглеждаше. Вдигна тоягата и почука на вратата. Изчака десетина мига и повтори.
Вратата рязко се отвори.
Две черни очи го изгледаха отгоре с нарастващ гняв.
— Е, е, Обо, по-кротко — каза Сенкотрон. — Това е вежливост, уверявам те. Двама много досадни близнаци са си присвоили върха на кулата ти. Най-покорно те съветвам да ги пропъдиш по обичайния си учтив маниер. — Богът вдигна небрежно тоягата „за почест“, обърна се и си тръгна.