Вратата зад него се затръшна.
А Сенкотрон отново забърза. За последната среща в тази нощ, най-скъпата. Тоягата зачатка в ритъма на войнишки барабан.
А зад него кулата на Обо изригна в гръмовно огнено кълбо, разлетяха се тухли и камъни. И отекнаха два яростни писъка.
Сенкотрон промърмори:
— Преучтиво, Обо. Преучтиво, и още как.
И продължи по улиците на град Малаз. Пак така с неприсъща за него припряност.
Вървяха бързо в сенките, на десет крачки след Легана Брийд, чийто меч чаткаше по паважа. Малкото хора, оказали се на пътя им, се разбягваха, щом видеха ужасния Т’лан Имасс.
Фидлър беше дал арбалети на Геслер и Сторми, и двата заредени с гранати „острилки“. Неговият беше с проклетия. Приближиха се до една от по-широките улици, минаваща успоредно на крайбрежната, все още на юг от моста, водещ към Централния пристан. Сградите наоколо бяха познати на Фидлър, но във въздуха се долавяше някаква свръхестественост, все едно майсторска ръка на някой безумен художник бе придала на всеки детайл по-голяма дълбочина и значимост.
Откъм пристанището ехтеше ревът на битката, накъсван от пукота на морантски муниции. Острилки най-вече. „Кътъл. Изразходва ми запасите!“
Стигнаха до пресечката. Легана Брийд спря, извърна се бавно към хлътналата фасада на отсрещната таверна. Вратата там се беше разтворила и от нея излязоха двама души. Олюляваха се, залитаха, стъпваха по плочника като по хлъзгави камъни в кипнал бързей. Жената отпред стискаше дребния мъж за ръката, дърпаше, теглеше, после се облегна на него — и и двамата се олюляха.
Фидлър изруга и забърза към тях.
— Сержант Хелиан, какво търсиш тук, в името на Гуглата?
А очите на Хелиан се приковаха в Т’лан Имасс.
— Фидлър… Изглеждаш ужасно.
— Насам погледни, идиотко пияна. — Махна на Геслер и Сторми да продължат и се приближи.
Хелиан изгледа мъжа, когото държеше, много продължително.
— Аз с-съм т-твоят ар-рестант — каза й той.
— Т-точно така. — Хелиан се изправи и отново погледна Фид. — Водя го за р-разпит.
— Кой ще го разпитва?
— Аз, кой. Все едно. Къде е к-корабът?
Геслер и Сторми продължаваха към моста.
— Иди с тях — каза Фидлър на Легана Брийд и костеливите крака на Т’лан Имасс заскърцаха след двамата. Сапьорът отново се обърна към Хелиан. — Стой с мен, отиваме при корабите.
— Добре. Радвам се, че си се с-правил, Фид, в случай, че тоя тука се опита да избяга. Ще трябва да го п-прострелям. Но само в крака. Искам отговори от него и ще ги п-получа.
— Хелиан, може да се наложи да бягаме.
— Можем го, Фид. Нали, Банаш?
— Глупачка — измърмори Фидлър. — Това е кръчмата на Смайли. Демонът не сервира нормална бира… — Поклати глава. — Хайде, тръгваме.
Геслер и Сторми вече бяха стигнали до моста и тръгваха по него ниско приведени.
Изведнъж Геслер извика и двамата със Сторми вече тичаха, право срещу гъстата, напираща срещу тях тълпа.
— Мамка му!
Фидлър се спусна на бегом напред.
Лъкатушещият канал беше потънал в сумрак, жила, която минаваше под нивото на града, където по всяка улица и проход от двете страни се вихреше бясна касапница. Жената зад нея храчеше кръв и шляпаше. Адюнкта Тавори Паран газеше през вонящия поток.
Все по-близо до шума на битката на Централния пристан.
Беше й се сторило невероятно — Ноктите не ги бяха открили, не бяха скочили от порутените тухлени стени на моста, за да ги избият в мръсните тинести води на река Малаз. О, Тавори и Т’амбър бяха изгазили през много и много трупове по пътя си, но единственото, което чуваха, беше шумът на реката, ситнежът на плъховете, пробягващи по каменните издатини от двете страни, и жуженето на хапещите насекоми.
Всичко това се промени, щом стигнаха под крайбрежната улица. Изненадващо близо изтрещяха шрапнели, няколко тела се сринаха почти върху тях, щом част от подпорната стена се срути. Още хора се изсипаха надолу с писъци…
… и някакъв войник се обърна, видя ги…
Изрева, а Т’амбър се спусна напред покрай адюнктата. Дългият й меч изсвистя, посече половината му глава, шлем и кости се разхвърчаха, плисна бяла и кървава каша.
А след това Т’амбър се пресегна назад, сграбчи с кървавата си ръка наметалото на адюнктата и я повлече напред към срутения бряг от разкъртени тухли, пясък и чакъл.
Силата й смая Тавори. Т’амбър дращеше нагоре, дърпаше я към улицата. Извлече я, падна на колене, пусна я — и грохотът на битката изригна около тях…
Градската стража — поне три отделения, взривовете ги бяха изтласкали към тази страна на крайбрежната улица — се нахвърли върху тях като бесни вълци…
Тавори се надигна, отби един удар към корема си с отчаяно париране, оръжията изтрещяха. Атакува инстинктивно и усети как върхът на меча й се вряза в железни брънки и посече мускулите на рамото. Противникът й изпъшка, залитна назад. Тавори го посече в коляното, сряза капачката на две, мъжът изкрещя и падна.