Вляво от нея Т’амбър сечеше, режеше, парираше и забиваше, около нея падаха трупове. Няколко меча се забиха в нея… тя се олюля.
Тавори извика и се спусна към Т’амбър…
И видя на по-малко от двадесет разтега над двадесет Нокти, тичаха да се включат в клането.
Връх на меч изригна от гърба на Т’амбър, точно между плешките, войникът, стиснал оръжието, скочи напред към нея и я надигна от земята, отхвърли я назад и тя се изхлузи от желязното острие, падна тежко и мечът й издрънча на камъните.
Шест крачки между адюнктата и дузина стражи — а зад тях бързо се приближаваха Ноктите. Тавори заотстъпва… лица, разкривени от безумна ярост, очи студени и гневни, нечовешки. Адюнктата вдигна меча си, вече с две ръце на дръжката, направи стъпка назад…
Стражите връхлетяха…
Ослепителен блясък, точно зад тях, и щурмът се срина в грамада от разкъсани тела, откъснати крайници, порой от кръв — грохотът на взрива избухна сякаш в черепа на Тавори. Светът се разтресе и се преобърна, тя видя над себе си завихрено нощно небе, звездите дори сякаш се разбягаха във всички посоки… главата й се тресна в паважа, шлемът й падна и тя остана да лежи по гръб, зяпнала нагоре, зашеметена и объркана сред гъстите облаци дим и червена мъгла, всичките й мускули и кости стенеха от болка.
Втори взрив я надигна от камъните, гърбът й се удари в някаква твърда повърхност, изведнъж надигнала се зад нея. Нов порой кръв…
Някой притича задъхан към нея, една ръка се пресегна и опипа гърдите й… лице се наведе над нея, неразпознаваемо и замъглено. Видя как се отваря устата, но нищо не чу.
Изведнъж нещо просветна в ума й. Позна го. Сержант Фидлър.
„Какво? Какво правиш тук?“
Влачеха я, ботушите й запираха в камъните и се изхлузваха от изтръпналите й крака. Десният се заклещи и се смъкна. Тя зяпна партенката, прогизнала от тиня и кръв.
Успя да погледне назад. И видя още двама морски пехотинци със странни грамадни арбалети. Но никой не тръгна след тях — враговете им падаха и умираха под острието на каменен меч в съсухрените длани на един Т’лан Имасс… зла магия пронизваше съществото, но то беше с тях и убиваше, убиваше.
Какво ставаше? Откъде се бяха появили тези бойци? Видя още един, жена, дърпаше някакъв пленник — той обаче не се опитваше да се отскубне, мъчеше се само да се задържи на крака. „Пияни са, и двамата… е, точно в тази нощ мисля, че ще им простя.“
„О, Т’амбър…“
Обкръжиха ги и други. Войници, плувнали в кръв. Перишите. Викаха нещо — виждаше го, но грохотът в главата й не спираше, заглушаваше всичко друго. Вдигна немощно ръка пред лицето си, зяпна я… „Мечът ми? Къде е мечът ми?“
„Все едно. Просто заспи. Заспи.“
Гръб я отведе в една задна уличка. На мръсните камъни лежеше свит на кълбо човек. Гърчеше се в ужасна агония, тресеше се в предсмъртни спазми и стенеше. Лостара веднага го позна, притича покрай Гръб и падна на колене.
Перла беше целият в рани, подложили го бяха като че ли на бавно, безмилостно изтезание.
— О, моя обич…
Гръб промълви зад нея:
— Отровата го държи, Лостара Юил. Трябва да му отнемеш живота.
„Какво?“
— Той мислеше, че си мъртва — продължи момчето. — Беше се предал. Беше се отказал от всичко. Освен от мъстта. Срещу адюнктата.
— Кой направи това?
— Няма да ти кажа — отвърна Гръб. — Перла жадуваше за мъст и мъст му беше въздадена. Това е всичко.
„Това е всичко.“
— Убий го веднага, Лостара. Той не може да те чуе, не може да те види. Останала е само болката. От паяците, те дишат кръвта на жертвите си, искат я богата и жива, яркочервена. Затова отровата не го пуска. А киселината в стомаха, тя го изсмуква, яде го отвътре.
Тя извади ножа, изтръпнала.
— Накарай сърцето да спре.
„Да. Тук, зад и под плешката. Забий дълбоко, завърти острието. Изтръгни го сега, виж как застива тялото, как спират да се стягат мускулите. Вече е тихо. Вече го няма.“
— Хайде. Има още. Побързай.
Момчето тръгна, тя стана и го последва. „Оставил си ме. Бил си там, в Твърдината на Мок, но аз не знаех. И ти не си знаел.“
През грамада от трупове. Нокти. Уличката беше пълна с тях.
И напред, към Централния пристан, към площада…
Внезапни взривове разтърсиха сградите. Писъци.
Гръб клекна и й махна да клекне до него.
Бягаха хора — онези, които все още можеха да се държат на крака, и бяха много малко. Поне две проклетии се бяха взривили сред тълпата. Проклетии и острилки, и проклет от Качулатия, незнайно откъде появил се Т’лан Имасс, който избиваше последните.