— Богове — промълви Лостара, — тук трябва да има поне хиляда мъртви.
— Да. Но виж. Трябва да видиш това. — Момчето посочи надясно, към реката.
— Какво?
— О! — Гръб се пресегна и отпусна дланта си на ръката й.
И сцената сякаш някак се измести, светлината се отклони… съсредоточи се върху едно-единствено тяло, твърде далече, за да може да се различат подробностите…
— Т’амбър — каза Гръб. — Само ние с теб можем да видим. Така че гледай, Лостара. Гледай.
Златно сияние се сливаше, издигаше се над тялото. Лек вятър лъхна, вече познат, натежал с мириса на трева от саваната, топъл и сух.
— Дълго остана тя с нас — прошепна Гръб. — Използва Т’амбър. Много. Нямаше избор. Четиринадесета тръгва на война. И ние тръгваме с нея. Длъжни сме.
И ето, че над тялото надвисна приведена фигура. Загърната в кожи, висока. Жена. Без дрехи отдолу, без никакви накити.
И Лостара видя как Т’лан Имасс, на повече от трийсет разтега оттам, бавно се обърна и изгледа привидението. И изведнъж немрящият воин сведе глава и бавно се смъкна на коляно.
— Нали каза, че сме единствените, които можем да видим, Гръб.
— Сгреших. Тя го прави това.
— Коя… какво е тя?
— Ерес’ал. Лостара, не бива да го казваш на адюнктата. Никога.
Капитанът на Червените мечове се намръщи.
— Поредната проклета тайна, която трябва да пазя от нея.
— Само двете — отвърна Гръб. — Можеш да го направиш.
Лостара извърна очи към момчето.
— Две, казваш.
Гръб кимна.
— Сестра й, да. Онази там — и тази. Две сестри. Никога не го казвай.
— Няма да е трудно. — Тя се изправи. — Няма да тръгна с тях.
— Ще тръгнеш. Погледни! Виж Ерес’ал!
Странното женско същество навеждаше глава към тялото на Т’амбър.
— Какво прави?
— Просто целувка. По челото. Благодарствена.
Привидението се изправи, подуши сякаш във въздуха, контурите му се замъглиха… и тя изчезна.
— О! — каза само Лостара.
Гръб стисна ръката й.
— Лостара. Адюнктата… тя вече изгуби Т’амбър. Ти трябва да заемеш мястото й…
— Приключих с любовниците. И мъжки, и женски…
— Не. Просто… да си до нея. Трябва да си до нея. Тя не може да направи това сама.
— Какво да направи?
— Трябва да тръгваме… не, не натам. Към Мишия пристан…
— Гръб… те отплават!
— Нищо! Хайде!
Детсмел избута Фидлър настрана и коленичи до тялото на адюнктата. Отпусна длан върху зацапаното й с кръв и пот чело и я дръпна.
— Дъх на Гуглата! Тя няма нужда от мен. — Отдръпна се и поклати глава. — Проклет отатарал… така и не можах да го разбера какво прави…
Тавори отвори очи. След малко успя да се надигне и Фидлър й помогна да стане.
Адюнктата примига, огледа се и попита:
— Сержант, къде е Ботъл?
— Не знам. Така и не се върна. Изглежда, сме изгубили и Бързия Бен. И Калам.
Тя трепна — едва забележимо.
Но Фидлър вече беше разбрал. „Играта…“
— Адюнкта…
— Не бях виждала човек да се бие така. Той и Т’амбър — двамата… пробиха през цял град…
— Адюнкта. Корабите подават сигнали. Къде отиваме?
Но тя се обърна.
— Ботъл… Провалихме се, сержант. Той трябваше да доведе едно лице.
— Едно лице? Кое?
— Вече е все едно. Провалихме се.
„Всичко това? Всички паднали през тази нощ — заради някой си?“
— Адюнкта, можем да изчакаме в залива до разсъмване, да изпратим хора в града да потърсят…
— Не. На ескортните на адмирал Нок ще заповядат да потопят транспортните — перишите ще се намесят и ще загинат още хора. Трябва да тръгваме.
— Може да ни подгонят…
— Но няма да ни открият. Адмиралът ме увери в неизбежния им провал.
— Значи даваме сигнал на другите кораби да вдигат котва и отплаваме?
— Да.
Един от екипажа извика:
— Кораб, откъм десния борд!
Фидлър последва адюнктата до перилото. Юмрук Кенеб вече беше там.
Към тях се приближаваше малък кораб, на носа му просветна запален фенер.
Корабът се долепи до борда и корпусите изскърцаха.
— Ботъл. — Фидлър се намръщи. — Споменахте за едно лице — тоя глупак е довел цяла тълпа.
Първият, който се прехвърли през перилото обаче, се оказа Гръб. Ухилен.
— Здравей, татко — каза той, когато Кенеб го повдигна и после го пусна на палубата. — Доведох капитан Лостара Юил. А Ботъл е довел много хора…
След това на борда се появи непознат — прехвърли се леко на палубата, спря с ръце на кръста и се огледа.
— Скапана нощ.
Фидлър ахна:
— Картерон Кръст! Мислех, че си…
— Тук няма никой с това име — изръмжа мъжът и посегна към ножа, затъкнат в широкия му колан.