Фидлър отстъпи назад.
На палубата се появиха още, непознати до един: първият беше едър мъж с безизразна физиономия, ръцете му бяха нашарени с белези от стари рани — Фидлър го позна. Отвори уста, но Кръст — който не беше Кръст — го изпревари:
— Адюнкта Тавори, нали? Е, дължите ми шестнадесет златни империала, че доведох тази сган глупаци на кораба ви.
— Добре.
— Тъй че ги давайте, защото няма да се мотаем в това проклето пристанище повече, отколкото се налага.
Тавори се обърна към Кенеб.
— Юмрук, идете до легионната каса и извадете двеста златни империала.
— Казах шестнайсет…
— Двеста — повтори адюнктата.
Кенеб тръгна към стълбата.
— Капитане — почна адюнктата… и млъкна.
Всички, които се появиха на палубата, бяха до един чернокожи. Една жена застана до мъжа с белезите и се обърна към адюнктата.
И заговори на груб малазански:
— Моят мъж ви очакваше от дълго време. Но не мислете, че така лесно ще позволя да ми го отнемете. Това, което предстои, засяга нас — Тайст Андий — толкова, колкото и вас, а може би и повече.
След миг мълчание адюнктата кимна и се поклони.
— Добре дошли на борда, Тайст Андий.
През перилото припряно се изкатериха три дребни фигурки и моментално заситниха към такелажа.
— Богове подземни — измърмори Фидлър. — Нахти. Мразя ги тия същества…
— Мои са — рече мъжът с белезите.
— Как се казваш? — попита го Тавори.
— Уидал. А това е жена ми, Сандалат Друкорлат. Дълго име и още по-дълъг език…
— Мъжо, млъкни.
Фидлър забеляза, че Ботъл се опитва да се скатае, и тръгна към него.
— Стой!
Ботъл трепна и се обърна.
— Да, сержант?
— Как в името на Гуглата намери Картерон Кръст?
— Кръст ли? Ами, просто вървях след Ю’Гатан. Не можех да се надявам, че ще пробием през боя на крайбрежната, тъй че тя ни намери кораб и…
— Но Картерон Кръст?
Ботъл сви рамене.
Кенеб дойде и Фидлър видя как адюнктата и Кръст взеха да спорят, но не можеше да чуе думите им. След малко Кръст кимна и взе ковчежето с монети. А адюнктата тръгна към носа, където стояха Нил и Недер.
— Сержант?
— Отдъхни малко, Ботъл.
— М-м, благодаря, сержант.
Фидлър се приближи зад адюнктата и заслуша разговора.
Тавори говореше:
— … погром. Уикците в отечеството ви се нуждаят и от двама ви. И от Темъл. Уви, няма да можем да вземем конете ви — корабът на капитана не е достатъчно голям, — но можем да поберем всички уикци на борда. Моля ви, пригответе се — и за всичко, което направихте за мен, ви благодаря.
Нил първи заслиза към средната палуба. Недер го последва след миг, но се запъти към Ботъл, който се беше смъкнал на пода, с гръб на перилото. Изгледа го с гняв, докато по някакъв инстинкт той не отвори очи и не я погледна.
— Като свършиш, се върни — каза му.
И си тръгна.
Ботъл зяпна след нея изумен.
Фидлър обърна гръб и се отдалечи.
„Щастлив кучи син.“
„А може би не.“
Качи се на предния мостик и впери очи към град Малаз. Пожари бушуваха, дим и мирис на смърт.
„Калам, приятелю.“
„Сбогом.“
По ирония на съдбата загубата на кръв го беше опазила жив дотук. Кръв и отрова се изливаха от отворените му рани, докато продължаваше да залита напред, почти заслепен от ужасната болка, разкъсваща мускулите му, ударите на сърцето отекваха оглушително в черепа му.
Но продължаваше да се бори. Стъпка, още една, притичване и болката изведнъж изригна неустоима, преди да спре за миг, само колкото да си поеме дъх и с мъчително усилие да придвижи напред едното стъпало. После другото.
Стигна до един ъгъл, опита се да вдигне глава. Но огънят изгаряше очите му, нищо не можеше да види. Дотук следваше картата, запечатана в ума му, по инстинкт, карта, вече разкъсана на тънки ивици от болката.
Беше близо. Усещаше го.
Калам Мекхар се пресегна, за да се подпре на стена… но нямаше стена и той залитна на паважа и се сви на кълбо, обзет от ужасна агония.
Изгубен. Тук трябваше да има стена. Картата му го беше излъгала. И вече беше много късно. Усещаше, че краката му умират. Ръцете също. Гръбнакът му бе копие от разтопен пламък.
Слепоочието му бавно се опря на твърдия влажен камък.
Добре, умираше — и толкова. Изкуството на убиеца неизменно се обръща срещу него. Нищо на този свят не може да е по-справедливо. По-уместно…
На десет разтега встрани Сенкотрон изръмжа:
— Ставай, глупако. Вече почти стигнахме. Ставай!
Но тялото не помръдваше.
Богът изсъска от яд и се плъзна напред. Жест — и трите призрака по петите му се струпаха над Калам Мекхар.
Единият изхриптя:
— Мъртъв е.
Сенкотрон се озъби, избута настрана слугите си и се наведе.