— Още не е. Но, о, колко е близо. — Отдръпна се рязко. — Вдигнете го, идиоти проклети! Ще го домъкнем!
— Ние? — попита един.
— Внимателно — измърмори богът. Призраците хванаха убиеца и го вдигнаха. — Добре, сега ме следвайте, и бързо.
Към портата. Преградата изскърца, щом Сенкотрон я избута настрана.
По пътеката, по разкъртените камъни и по туфите суха трева.
Гробове от двете страни, купчините пръст започваха да димят. Зората ли идеше? Едва ли. Не, онези вътре… усетиха го. Богът си позволи тих сух смях. И се присви, щом излезе по-силен, отколкото го искаше.
Приближиха се до входа.
Сенкотрон спря, отдръпна се колкото можеше встрани и махна на призраците да продължат.
— Бързо! Пуснете го там, на прага! А, ти, вземи му ножовете. Прибери ги в каниите, да. Сега излизаме оттук — и стойте на пътеката, червеи безмозъчни! Кого искате да разбудите?
Още една стъпка, по-близо до тъмната, запотена от предутринната роса врата. Вдигна тоягата. Потропване със сребърната глава.
Вратата изскърца и се отвори.
Огромна бронирана фигура изпълни рамката. Изгледа го отвисоко.
Сенкотрон прошепна:
— Вземи го, тъпако! Прибери го!
Вбесяващо бавно гигантският страж на Скръбния дом се пресегна, хвана убиеца за тила и го издърпа през прага.
Богът, присвит до портата, изчака, докато стъпалата на Калам се скрият в сумрака.
И вратата се затръшна.
„Навреме?“
— Няма как да се разбере. Засега… леле, колекцията на Сенкотрон взе да става страшно впечатляваща, нали? — И като се обърна, видя как призрачните му слуги побягнаха в мига, в който вратата на близката кръчма се отвори с трясък.
И богът потръпна, присви се още по-ниско.
— Хмм, май е време да се махам.
Вихрушка от сенки.
И Сенкотрон изчезна.
Старши сержант Брейвън Тут спря пред кръчмата на Кууп. Още не беше се зазорило. А проклетата нощ бе тиха като гробница. Той потръпна, все едно току-що бе излязъл на пътя на древен зъл дух, подминал го невидим, но поспрял се, за да го изгледа с алчен глад.
Вратата на кръчмата се отвори и се затвори — рязко, жертва на нечий гняв, и Брейвън Тут спря.
Пред погледа му се извиси бронирано чудовище.
Брейвън Тут примига и изсумтя:
— Добра вечер, Темпър.
Главата с шлема се извърна към него, изненадана сякаш от внезапната поява на старши сержанта.
— Брейвън Тут.
— Какво те води навън?
Темпър подуши във въздуха и погледна към Скръбния дом. Сви рамене и отвърна:
— Рекох да се поразходя.
Брейвън Тут кимна.
— Виждам, че си се облякъл подходящо.
Дръпнаха се, когато някаква жена се появи от близката уличка, мина покрай тях, слезе по стъпалата и потъна в тъмната паст на кръчмата.
— Ама как си клати задника само… — измърмори одобрително старши сержантът. Но Темпър се взираше в каменната настилка и Брейвън Тут също погледна надолу.
Беше оставила следи. Тъмночервени.
— Тъй, Темпър. Не можем да се надяваме, че е кал, нали?
— Не мисля, Брейв.
— Е, аз мисля да заседна вътре в Кууп. Свърши ли ти разходката?
Последно озъртане към Скръбния дом, после грамадният мъж кимна.
— Така изглежда.
Слязоха по стъпалата и потънаха в сумрака на „Обесения“.
Тази нощ в кръчмата на Кууп имаше и един гост с висок сан — Юмрук Араган. Беше заел малкото сепаре в най-тъмния ъгъл, най-отдалечения от вратата, и седеше сам. Пиеше ейл и слушаше отвън да изкънтяват камбана след камбана, чуваше и далечния и понякога не толкова далечен хор от разюздано безчинство.
Не само той вдигна очи и се вторачи с възхищение в непознатата чернокоса канийка, която влезе няколко мига преди зазоряване. Изгледа я изпод тежките си вежди как се запъти към тезгяха и си поръча канийско оризово вино, което принуди Кууп да се засуети отчаяно, докато най-сетне не намери прашна стъклена бутилка с цвят на кехлибар — струваше цяло състояние.
Малко по-късно Темпър, смъкнал рамене под тежестта на древната броня — влезе, последван от старши сержант Брейвън Тут. И Араган още повече се присви в стола си.
Никаква компания за него тази нощ.
Още от здрачаване се бореше с главоболието и си беше помислил, че го е надвил — но пулсирането в черепа изведнъж отново се върна с удвоена сила и от устата му се изтръгна тих стон.
Брейвън Тут се опита да заговори жената, но под окото му веднага лъсна връх на нож, после тя плати бутилката, поиска стая и тръгна към стълбището. Съвсем сама. Никой не я последва.
Старши сержантът изруга, отри потта от челото си и изрева за ейл.
Странни неща ставаха в кръчмата на Кууп, но както винаги, ейлът и виното скоро разкаляха водите. А колкото до зората, пробуждаща се навън — какво пък, там беше друг свят, нали?