24.
Много лица имаше хаосът, селението между селенията, а тази пътека, която бяха хванали, помисли си Таралак Вийд, наистина беше ужасна. Обезлистени дървета се издигаха тук-там, откършени голи клони бавно се въртяха в мразовития безпосочен вятър, струи дим се носеха над пустинния разкалян пейзаж и навсякъде… трупове. Затънали в глината щръкнали от земята трупове, сгърчени полузаровени тела.
В далечината проблясваше магия, знак за продължаваща все още битка, но мястото, през което вървяха, беше безжизнено, тишина като траурен саван отвсякъде, единствените звуци — трепетно близко — хлипът на ботуши, изтръгващи се от сивкавата кал, стърженето на броня и оръжие и откъслечните тихи ругатни на ледериите и едурите.
Дни наред сред тази лудост, това жестоко напомняне какво е възможно, как могат нещата да се свлекат надолу и все по-надолу, докато воините се сражават безсмислено и животът изтича, за да запълни калните локви, студената плът да поддаде под нозете.
„А ние продължаваме към своята битка с престорено безразличие към всичко, което ни заобикаля.“ Не беше глупак. Беше роден в племе, което повечето наричаха примитивно, изостанало. Воински касти, култове на кръв и несекваща мъст. Гралите бяха чужди на сложни съждения, тласкани от празни желания и безпочвени убеждения. Бяха поклонници на насилието. И все пак — нямаше ли мъдрост в това да се наложат правила, за да се държи безумието под юзди, да не се стига толкова далече в кръвопролитието?
Таралак Вийд осъзна, че е попил нещо от цивилизованите нрави, като треска от лоша вода, мислите му се бяха извратили с блянове за унищожение — цял клан, поискал бе всеки в него да бъде убит, за предпочитане — от собствената му ръка. Мъж, жена, дете, бебе. След това, в израз на скромна умереност, си беше представял един по-малък вихър от смърт, който щеше да му остави достатъчно съплеменници, над които да властва неоспоримо, свободен да прави с тях каквото пожелае. Щеше да е вълкът мъжкар в разцвета на силите си, да властва над всички и всички да го слушат само щом го погледнат в очите, с един прост жест да доказва господството си.
Всичко това вече беше безсмислено.
Отпред воинът Алрада Ан даде сигнал за отдих и Таралак Вийд се смъкна на стръмния мокър бряг на някакъв ров и зяпна краката си, които сякаш свършваха малко под коленете му — останалото не се виждаше под тъмната локва вода, отразила сивкавото небе.
Тъмнокожият Тайст Едур тръгна назад по колоната и спря при грала и воина джаг зад него.
— Сатбаро Ангар казва, че сме близо. Скоро ще отвори портала — бездруго прекалихме с гостоприемството на този свят.
— Какво искаш да кажеш? — попита Таралак.
— Няма да е добре обитателите да ни видят тук. Вярно, за тях ще сме като привидения, призрачни, просто поредната тътреща се колона войници. Но все пак едно такова виждане може да предизвика… вълни.
— Вълни?
Алрада Ан поклати глава.
— И на самия мен не ми е ясно, но нашият магьосник е настойчив. Това селение е като Новороденото — да му отвориш пътя значи да навлечеш опустошение. — Помълча и добави: — Виждал съм Новороденото.
И Алрада Ан се отдалечи.
— Командва без чест — промълви Икариум.
— Глупак е — процеди през зъби гралът.
— Суров си в преценката си, Таралак Вийд.
— Играе с измама, Убиецо. И всички се хващат, но не и аз. Не го ли виждаш? Той е различен от другите.
— Съжалявам — отвърна Икариум, — но не виждам като теб. Различен — с какво?
Таралак Вийд сви рамене.
— Избелва си кожата. Надушвам сместа, която използва, напомня ми за цветовете на готар, с които моят народ избелва сърнешките кожи.
— Избелва… — Икариум бавно се изправи и погледна назад по колоната. После въздъхна. — Да, сега виждам. Бил съм разсеян…
— Изгубил си се в себе си, приятелю.
— Да.
— Това не е добре. Трябва да се подготвиш, да владееш целия си разсъдък, Убиецо…
— Не ме наричай така.
— Това също е в теб, тази съпротива срещу истината. Да, тази истина е жестока, но само страхливец би отвърнал лице от нея, би й обърнал гръб и би се скрил зад някоя по-удобна лъжа. Такъв страх лежи под тебе.
— А може би не, Таралак Вийд. Вярвам, че наистина съм страхливец. И все пак това е най-малкото ми престъпление, ако всичко, което каза за мен, е вярно…
— Съмняваш ли се?
— У мен няма жажда — каза джагът. — Няма страст да убивам. И всичко, което хвърли в нозете ми, всичко, което каза, че съм извършил — нищо не помня от него.