— Такова е проклятието ти, приятелю. Да можех да призная, тук и сега, че съм те излъгал. В душата ми са станали промени и чувствам, че двамата все едно сме попаднали в капан, обречени на съдбата си. Започнах да те познавам по-добре, отколкото съм те познавал, и скърбя за теб, Икариум.
Светлосивите очи го изгледаха.
— Ти ми каза, че сме пътували заедно от дълго време, че и преди сме правили тези пътувания на духа. И си бил упорит в рвението си, в желанието си да видиш как се… развихрям. Таралак Вийд, ако сме пътували заедно толкова много години… това, което казваш сега, е нелогично.
Пот изби под дрехите на грала и той извърна глава.
— Твърдиш, че Алрада Ан е измамникът сред нас. Може би трябва да си измамник, за да познаеш подобния си.
— Груби думи чувам от теб, приятелю…
— Вече не вярвам, че сме приятели. Вече подозирам, че ти си моят пазител, а аз не съм нищо повече от твоето оръжие. И ето, че изричаш думи на съмнение за остротата му, все едно с тази взаимна несигурност можем да се доближим един до друг. Но аз няма да направя тази стъпка, Таралак Вийд, освен назад — по-далече от теб.
„Кучи син. Преструвал се е, че забравя. Но през цялото време е слушал, наблюдавал е. И сега се доближава до истината. Оръжието е умно — бях невнимателен, подвел ме е да проявя пренебрежение и ако самите ми думи бяха оръжие… забравих, че този джаг знае как да се брани, че е ковал бронята си от столетия.“
Вдигна очи към Алрада Ан, който отново мина покрай тях, запътен към челото на колоната.
— Скоро — напомни им воинът.
Капитан Варат Таун, първи помощник на Атри-преда Ян Товис, махна на стрелците си ледерии да тръгнат напред. Изплю се в опит да махне от устата си вкуса на кал, но беше безнадеждно. Тук магията на Крепостите се беше развихрила на искрящи унищожителни вълни и той долавяше във вятъра ека на десетки хиляди умиращи войници, а калта, полепнала по езика му, беше от разпрашена плът, зърниста от късчетата кости.
И все пак във всичко това може би имаше и дар, обещание за по-добро бъдеще. Защото колкото и мрачна да беше станала Ледерийската империя под властта на Тайст Едур, все още имаше зелени полета, селски нивя и синьо небе. Майки все още раждаха деца и сълзи на радост лесно потичаха по топлите бузи от очи, премрежени от любов… „О, скъпа моя, тези спомени за теб са всичко, което все още ме държи цял, всичко, което ме пази да не полудея. Ти и скъпата ни дъщеря. Ще те видя отново. Обещавам ти. Може би скоро.“
Алрада Ан беше отново в челото на колоната. Горкият. Чертите му веднага го издаваха пред войник от Блуроуз като Варат Таун. Натрапник — какви ли бяха причините за тази заблуда? „Оцеляване може би. Това и нищо друго.“ Все пак беше чувал от ледерийски роби, служещи на Тайст Едур, че съществувала древна вражда между едурите и Тайст Андий, а ако едурите знаеха за скритите анклави в Блуроуз, за своите омразни тъмнокожи родственици, какво пък…
И тъй, Алрада Ан беше тук сред тях. Шпионин. Варат Таун му желаеше успех. Орденът на Оникса беше имал благонамерени управници в края на краищата — разбира се, при сегашните обстоятелства миналото будеше романтичен идеализъм.
„Все пак не може да е било по-лошо от сегашното.“
Очакваше ги нова безсмислена битка. Още мъртви ледерии. Толкова му се искаше да си спечели уважението на Туайлайт, а това командване можеше да се окаже истинското изпитание. Можеше ли Варат да командва добре? Можеше ли да постигне съвършен баланс между войнска ярост и сдържаност? „Но аз съм служил при най-добрия командир на ледерийските армии след Преда Унутал Хебаз, нали?“
Тази мисъл сякаш само удвои бремето, което усещаше на плещите си.
Ровът, покрай който се тътреха, се втичаше в разкаляна равнина, разровена от конски копита, колела на талиги и кратери от магически взривове. Вонята на гниеща плът бе надвиснала във въздуха като мъгла. Тук-там се виждаха надгробни камъни, кривнати на една страна или счупени, нацепено дърво, почерняло от влага и гниене, тънки бели кости, щръкнали от мъртва плът.
Може би на половин левга от тях минаваше хребет и по него се точеше раздърпана колона, тръгнала в поход към далечна битка.
— Бързо! — изсъска Сатбаро Ангар. — Снишете се, съберете се! Бързо, глупаци! Трябва да се махаме!
Стет и Айстар, брат и сестра, обсебени от общ спомен за болка, за ръце и крака, приковани за дърво, и за гарвани, накацали по лицата им, кълвящи очите им — ужасни кошмари, рожба на творческо въображение, бе казала майка им Майнала — се промъкваха в сумрака по хлъзгавите и коварни камъни.