— Вие — може би…
— Не разбираш, торба кокали такава! Хаотична магия! Трябва да го убием тоя кучи син!
И Трул тръгна напред.
Алрада Ан видя как трима от воините му паднаха под огромния каменен меч на Т’лан Имасс — немрящият не беше отстъпил и крачка от стеснението на прохода. Обърна се към Сатбаро Ангар.
— Трябва да го изтласкаме назад! Няма да се умори — може да държи тази позиция вечно!
Таралак Вийд зад гърба им каза:
— Пуснете срещу него Икариум!
— Джагът е празен — отвърна пренебрежително магьосникът. — Изтегли воините назад, Алрада Ан. И кажи на ледериите да спрат със стрелите си — не искам някоя заблудена стрела да ме удари в гръб.
И тръгна напред.
А зад Т’лан Имасс се появи друга фигура, видя Алрада Ан. Държеше копие — висок, скрит в сенките, но все пак… познат силует, тези плавни движения — видя как една стрела изсвистя покрай рамото на немрящия, после дръжката на копието я изби настрани.
„Не. Това е невъзможно. Сбъркал съм.“
— Сатбаро!
Т’лан Имасс изведнъж отстъпи от позицията си, отдръпна се в прохода…
Сатбаро Ангар изкуцука към теснината. Сила закипя около него, надигаща се, прошарена със сребристи нишки вълна, искрящо сребро. Мокрият камък на стените на теснината започна да се кърти със странен хрущящ звук, водата по него изригваше на пара. Една голяма плоча близо до стеснението изведнъж се отцепи, изтрещя и се пръсна на пода.
Магията се надигна все по-силна, разшири се от двете страни и над главата на Сатбаро, застинала вълна от сила, която пращеше и съскаше като хиляда змии.
Алрада Ан пристъпи напред.
— Сатбаро! Почакай!
Но магьосникът го пренебрегна и кипналата вълна от магия с рев се гмурна в стеснението, опърли пътека навътре през прохода…
… и изведнъж се пръсна.
Сблъсъкът отхвърли Алрада Ан три стъпки назад, вълна зной го удари в гърдите като юмрук.
Сатбаро Ангар изкрещя.
И нещо огромно изникна от теснината, изгърбени рамене се провряха през отвора. Мършаво и немрящо, кожата му — прошарена на сиво и черно, сребриста козина по врата и надолу по раменете като настръхнали пера… съществото се провря през теснината и се втурна напред — на кокалчетата на пръстите си и на подобните на лапи задни стъпала — право към Сатбаро Ангар.
Алрада Ан извика предупредително…
… Късно. Звярът се пресегна и огромните длани докопаха магьосника, вдигнаха го във въздуха, отпраха едната ръка, после другата, кръвта швирна и привидението изви врещящия Сатбаро и захапа тила му, грамадните кучешки зъби се впиха дълбоко. Челюстите се стиснаха, главата на немрящия демон дръпна рязко назад — откъсна половината врат — и гръбнакът на Сатбаро изригна навън като котвена верига, изплющя кървав във въздуха…
След това звярът запокити трупа встрани и тръгна срещу Алрада Ан.
Икариум стоеше над труп на дете, зяпнал течността, изцеждаща се от натрошения череп, оцъклените очи и полуотворената уста. Стоеше вцепенен и трепереше.
Таралак Вийд дотича при него.
— Сега, Убиецо. Сега е моментът!
— Не е нужно — промълви Икариум. — Не е нужно това…
— Чуй ме…
— Замълчи. Няма да избивам деца. Няма да допусна това…
Взрив от магия пред тях, ударната вълна се затъркаля назад, събори и двамата. Викове, писъци. И зверско ръмжене. Крясъци на страх и ужас сред ледерии и едури.
— Икариум! Напада ни демон! Демон! Не дете, не деца — не виждаш ли? Трябва да действаш — сега! Покажи им! Покажи на Едур какво има в теб!
Таралак го дърпаше за ръката. Намръщен, Икариум го остави — остави се да го повлекат напред, през гмежта от присвити от ужас едури. „Не, не искам това…“ Но усети туптежа на сърцата си, как се надига като бойни барабани, с песен за огън…
Плиснала кръв и мръсотия — и пред очите на двамата воини се разигра жестоката смърт на Сатбаро Ангар.
А след това соултейкънът се понесе напред и Алрада Ан — храбрият воин, пожелал да защити бойците си — излезе на пътя на чудовищното същество.
Икариум усети, че едноострият меч е в дясната му ръка — не помнеше да го е вадил, но се движеше напред, всяко движение сякаш невъзможно забавено, накъсано… и се пресегна, сграбчи Тайст Едур и го отхвърли зад себе си, все едно не тежеше повече от дрипа; и закрачи напред да пресрещне немрящия звяр.
Видя как гигантската маймуна изведнъж се дръпна.
Нова стъпка, странно бучене изпълни черепа на Икариум, а звярът заотстъпва, провря се заднешком в теснината и зад нея, обърна се рязко и побягна по прохода.
Икариум залитна, изпъшка, подпря се на ръба на стеснението, усети грапавата повърхност под дланта си. Злокобната песен в ума му заглъхна…