— Не качвай много паяци на корабите, нали, Урб? — Помъчи се да надвие замаята и изгледа окаяната физиономия, изписала се на лицето му. — Точно така е, нали? Кажи ми, че съм права, проклет да си!
Някъде преди стотина години мълния беше поразила огромното дърво гулдинда, белият огън се беше врязал като копие в сърцевината на дървото и беше пръснал древния ствол. Черните следи от овъглено отдавна бяха избелели от пустинното слънце, бълващо несекващата си изгаряща светлина над проядената от червеи дървесина. Парчета кора се бяха олющили и лежаха струпани на купища над оголените коренища, увили като гигантска паяжина билото на хълма.
Могилата, някога кръгла, а сега — порутена, властваше над цялата котловина. Издигаше се самотна, съвсем преднамерено извисен остров сред безразборния, объркващ окото пейзаж. Под струпаните каменни грамади, песъчливата пръст и плъзналите мъртви коренища покривният зид, предпазвал някога оградената с плочи погребална камера, се беше пропукал, сринал се беше, за да погълне пространството долу, и бе затиснал с неимоверната си тежест погребаното вътре тяло.
Тръпнещи стъпки, спускали се до това тяло, бяха съвсем рядко събитие — навярно не повече от пет-шест пъти през неизброимите хилядолетия — от които дълговечно дремещата душа се беше раздвижвала в смътна пробуда, сетне — в напрегната будност заради усещането за не един чифт ходила, а за дузини, изкачващи се по стръмния склон и трупащи се около поразеното дърво.
Кълбото магически прегради, загърнали съществото, беше заплетено и усукано, ала все още устояваше в многократно наслоената си мощ. Онзи, който го бе затворил, бе проявил усърдие, сътворил беше ритуали на непоколебима устойчивост, прошарени с кръв и подхранени с хаос. Предназначени бяха да устоят вечно.
Подобни намерения представляваха заблуда, изразила се в погрешното убеждение, че все някой ден смъртните няма да са подвластни повече на злоба или отчаяние. Че бъдещето ще е по-безопасно място от жестокото настояще и че всичко, било някога минало, не ще се повтори. Дванадесетте длъгнести фигури в загърнати с гугли глави и лица, скрити зад сиви була, добре разбираха рисковете, съпровождащи необмислени действия. Но също тъй разбираха и отчаянието.
Всички те бяха обречени да говорят на това събиране, в последователност, предопределена от разположението на различни звезди, планети и съзвездия, невидими зад синьото небе, ала все пак със знайно местоположение. След като заеха местата си, се проточи дълъг миг безмълвие, а после първият от Безименните заговори:
— Отново сме изправени пред необходимост. Налице са отдавна предречени признаци, че всички наши борби са били за нищо. В името на Лабиринта на Мокра, възвестявам ритуала на освобождение.
При тези думи затвореното в могилата съществото внезапно се сепна и в пробудената си свяст мигом възвърна идентичността си. Името му беше Дежим Небрал. Роден в навечерието на гибелта на Първата империя, когато улиците на града отвън горяха и писъци възвестяваха безпощадна касапница. Защото Т’лан Имасс бяха дошли.
Дежим Небрал, роден в най-пълно съзнание, дете със седем души, изпълзяло оцапано с кръв и треперещо от изстиващия труп на майка си. Не дете. Изчадие.
Т’ролбарал бяха демонични творения на самия Дессимбелакис, далеч преди Черните хрътки да придобият форма в ума на императора. Т’ролбарал, жалка грешка в преценката, бяха заличени, премахнати по заповед на самия император. Кръвопийци, хранещи се с човешка плът, ала при все това притежаващи дълбини на ума, които дори самият Дессимбелакис не бе могъл да си въобрази. И тъй, седем Т’ролбарал бяха успели временно да надлъжат и да се спасят от ловците си, достатъчно, за да могат да вложат нещо от душите си у една смъртна жена, овдовяла през Треллските войни и без семейство, жена, която никой нямаше да забележи, чийто ум можеше да бъде прекършен, чието тяло можеше да бъде превърнато в захранващ съсъд, М’ена Махъби за седемликото дете д’айвърс Т’ролбарал, растящо бързо в утробата й.
Дете, родено в нощ на ужаси. Ако бяха открили Дежим, Т’лан Имасс щяха да действат без колебание: да извлекат от него седемте демонски души, да ги оковат във вечно страдание, да изцеждат силата им, бавно и на капки, за да захранва хвърлячите на кости на Т’лан в несекващите им войни срещу Джагът.
Но Дежим Небрал се беше спасил. Силата му растеше, докато се хранеше, нощ след нощ, сред руините на Първата империя. Винаги скрит, дори за малцината соултейкън и д’айвърс, преживели Голямото клане, защото дори те нямаше да понесат съществуването на Дежим. Хранеше се и с някои от тях също тъй, защото беше по-умен от тях и по-бърз, а и Дерагот не се бяха натъкнали на дирите му…