Мъжът хвана ръцете на Джондалар и ги разтърси силно.
— Аз съм Ранек, приятелю, най-добрият, макар и единствен резбар на Лъвския бивак от рода на Мамутоите — изрече той със самоупрекваща се усмивка, а сетне додаде — Когато се движиш с такава красива спътница, би трябвало да очакваш, че тя ще привлича вниманието върху себе си.
Сега беше ред на Джондалар да се смути. Дружелюбното отношение и прямотата на Ранек го накараха да се почувства глупак и го върнаха към болезнения спомен за брат му. Тонолан се държеше със същата дружелюбна самоувереност и винаги правеше първата крачка, когато срещнеха хора по време на пътешествието си. Джондалар се разстройваше, когато постъпеше глупаво — винаги беше така, а и не му се искаше отношенията му с новите му приятели да започват с неприятности. Най-малкото, беше се показал невъзпитан.
Но внезапният му гняв го бе изненадал и го бе сварил неподготвен. Парещата ревност беше ново чувство, което изпитваше за пръв път и което не беше очаквал. Дори веднага би отрекъл, че е така, но облеченият с кожи висок и красив мъж с непреднамерен и непреодолим чар, бе чувствителен и имаше по-голям опит с жени, които ревниво се домогваха до вниманието му.
„Защо ли се дразня, че някакъв мъж е погледнал Айла?“ — помисли си той. Ранек беше прав — той трябваше да го очаква при нейната красота. Пък и тя имаше право на свой собствен избор. Това, че Джондалар беше първият себеподобен мъж, когото бе срещнала, не означаваше, че тя няма да изпитва влечение и към други. Айла видя как той се усмихна на Ранек, но забеляза, че раменете му все още бяха напрегнати.
— Ранек винаги говори шеговито за това си умение, макар да не отрича другите си способности — обясняваше Талут докато ги водеше към необикновената пещера, приличаща на пръстен израстък върху брега. — По това си приличат с Уимез, въпреки че нямат много общи черти. Уимез признава умението си да прави сечива със същата неохота, с която този син на неговото огнище говори за резбата си. Ранек е най-добрият резбар сред всички Мамутои.
— Имате майстор, който прави сечива? И дяла кремък? — попита Джондалар, изпълнен със задоволство и надежда. Моментната пареща ревност бе отминала при мисълта, че ще срещне друг човек, запознат с неговия занаят.
— Да, при това също най-добрият. Лъвският бивак е известен. Имаме най-добрия резбар, най-добрия майстор на инструменти и най-стария Мамут — заяви водачът.
— И достатъчно огромен водач, за да накара всеки да се съгласи, без значение дали му вярва или не — отбеляза Ранек с пресилена усмивка.
Талут също му се усмихна широко — позната му беше склонността на Ранек да отклонява хвалбите за резбарските му умения като подхвърля остроумни забележки. Но това не накара Талут да престане да се хвали. Той беше горд със своя бивак и без колебание го показваше на всички.
Айла наблюдаваше как изкусно общуват двамата мъже — по-възрастният внушителен гигант с огненочервена коса и светлосини очи и тъмнокожият стегнат мъж — и разбра, че те са обединени от дълбока привързаност и преданост един към друг, макар да бяха пълни антиподи. И двамата бяха Ловци на мамути, и двамата принадлежаха към Лъвския бивак и племето на Мамутоите.
Вървяха към сводестия проход, който Айла бе забелязала преди. Той сякаш водеше към могила или може би поредица от хълмчета, сгушени върху склона с изглед към голямата река. Айла бе видяла как през него минават влизащи и излизащи хора. Разбираше, че това вероятно е пещера или някакво друго жилище, сякаш изцяло направено от пръст — силно набита, с петна от растяща върху нея трева, най-гъста в долната част и отстрани. Жилището се вписваше така добре в пейзажа, че ако не беше входът, човек трудно би могъл да го отличи от околната му среда.
Като се вгледа по-внимателно, тя забеляза, че закръгленият връх на хълма служеше като хранилище за някои любопитни оръдия на труда и вещи. После погледът и се спря върху един предмет точно над прохода и дъхът и спря.
Беше череп на пещерен лъв!
2
Айла се бе скрила в малка цепнатина върху отвесната стена на една скала и гледаше прострените към нея нокти на големия пещерен лъв, който се опитваше да я достигне. Тя запищя от болка и страх, когато ноктите на животното се забиха в голото и бедро и очертаха четири успоредни резки. Креб и беше обяснил, че самият Дух на Великия Пещерен лъв я е избрал и е оставил своя белег, за да покаже, че е неин тотем след изпитание, далеч по-тежко от онова, на което биваше подложен един мъж, въпреки че тя бе едва петгодишно момиченце. Стори и се, че земята под краката и трепери и усети, че и се повдига.