Тя тръгна към реката и зави към едно недорасло дърво, за което с дълго въже бе завързан Рейсър. Все още обзета от така новото за нея чувство, тя избърса навлажнените си очи с опакото на ръката си. Потърси с ръка амулета си — малка кожена торбичка, окачена на врата и с каишка. Опипа предметите с неясни очертания и насочи мислите си към своя тотем.
„Дух на Великия Пещерен Лъв, Креб винаги казваше, че с могъщ тотем се живее трудно. Прав беше. Изпитанията са винаги трудни, но и винаги си заслужават усилията. Тази жена е благодарна за закрилата и за даровете на могъщия си тотем. За вътрешните дарове, за наученото и за даровете на онези, за които милее, като Уини, Рейсър, Бебчо и най-вече — Джондалар.“
Когато Айла стигна до жребеца, Уини се приближи и я поздрави с пръхтене. Жената сложи ръка на врата на кобилата. Чувстваше се изморена, на края на силите си. Присъствието на толкова много човешки същества и всички тези събития бяха нещо ново за нея, пък и хората, служещи си с езика на думите бяха толкова шумни. Имаше главоболие, кръвта пулсираше в слепоочията и, а вратът и раменете я боляха. Уини се облегна на нея, а после и Рейсър се присъедини, притискайки я от другата страна. Почувства се заклещена между двамата, но това не я подразни.
— Стига толкова! — сгълча ги най-сетне тя и тупна жребеца по хълбока. — Много си наедрял, Рейсър, пък и силно натискаш. Я се виж! Виж колко си порасъл. Почти колкото майка си! — Тя го почеса, а после, забелязала засъхнала пот по тялото на Уини, разтърка и потупа кобилата. — И на вас ви е трудно, нали? После ще ви обтрия добре и ще ви разчеша, но сега пристигат още хора, сигурно пак ще привлечете вниманието им. Когато свикнат с вас, няма да е толкова лошо.
Неусетно Айла бе започнала да се изразява на езика, създаден от самата нея през самотните години, прекарани в компанията единствено на животни. Той включваше някои жестове, с които си служеше Кланът, част от малко-членоразделни думи, които хората от Клана произнасяха, звукоподражателни слова, както и безсмислените звукосъчетания, които тя и синът и бяха започнали да използват. Страничният наблюдател вероятно не би забелязал знаците с ръце, които тя правеше, но определено би доловил изключително странните мърморещи звуци, които произнасяше — грухтене, ръмжене и повтарящи се срички. Възможно беше дори да не го възприеме като език.
— Може би и Джондалар ще разчеше Рейсър. Неочаквано в съзнанието и се загнезди тревожна мисъл и тя замълча. Отново посегна към амулета си и се опита да формулира мислите си. „Велик Пещерен Лъв, сега Джондалар също е твой избраник, и той като мен носи на крака си твоите белези.“
После мислите и потекоха на древния ням език, в който участваха само ръцете — единствено правилният език за общуване със света на духовете.
„Дух на Великия Пещерен Лъв, този избран мъж не познава тотемите. Този човек не знае нито за изпитанията и трудностите на могъщия тотем, нито за даровете и за наученото. Това е трудно дори за тази жена, която ги познава. Тази жена би помолила Духа на Пещерния Лъв… би го помолила за онзи мъж…“
Нишката на мислите и се прекъсна. Не беше съвсем сигурна за какво молеше. Не и се искаше да моли духа да не подлага Джондалар на изпитания — не желаеше той да бъде лишен от облагите, които те със сигурност щяха да му донесат — или да бъде по-благосклонен към него. Тъй като самата тя бе преживяла тежки страдания и бе придобила уникални умения и интуиция, Айла бе започнала да вярва, че даровете съответстват на тежестта на изпитанието. Тя събра мислите си и продължи:
„Тази жена би помолила Духа на Великия Пещерен Лъв да помогне на избрания мъж да узнае колко ценен е могъщият му тотем, да научи, че изпитанието е нужно, независимо от тежестта му.“
Най-после тя свърши и отпусна ръце.
— Айла?
Тя се обърна и видя Лати.
— Да?
— Изглеждаше… заета. Не исках да те прекъсвам.
— Вече свърших.
— Талут те моли да дойдеш и да доведеш конете. Вече обясни на всички да не правят нищо, докато не им кажеш. За да не се изплашат или притеснят… Мисля, че накара някои хора да се разтревожат.
— Ще дойда — рече Айла и се усмихна. — Искаш ли яздиш кон на връщане? — попита тя.
По лицето на Лати се разля широка усмивка.
— Може ли? Наистина?
„Когато се усмихва така, прилича на Талут“ — помисли си Айла.
— Може би хората няма да се притесняват, когато видят теб върху Уини. Ела. Ето камък. Ще помогне да се качиш.