— Но аз не съм истински Мамут — възрази Айла.
— Мисля, че си, Айла. Не съм сигурна какви точно са обредите, но мисля, че Ломи няма да се поколебае, ако и кажеш, че си готова да се посветиш на Майката.
— Не съм сигурна дали съм готова.
— Може и да не си, но ще бъдеш. То просто се усеща. Когато двете с Диджи си тръгнаха, Айла разбра, че и е било показано нещо много специално, беше и дадена възможност да надникне зад кулисите, а това бе позволено на много малко хора. Мястото беше загадъчно въпреки повдигнатата завеса и обясненията. „Колко ли по-магическо и свръхестествено трябва да изглежда погледнато отвън“ — помисли си тя. На излизане Айла хвърли поглед към площадката за обработка на кремък, но Джондалар го нямаше там.
Тя последва Диджи, която се тръгна през лагера към задната част на падината, търсейки приятели и роднини, като откриваше местоположението на различните биваци. Минаха покрай едно място, където три бивака се бяха сгушили в един храсталак с изглед към поляна. То определено се отличаваше с нещо, но Айла не можеше веднага да определи с какво. Но ето че започна да долавя конкретни подробности. Шатрите бяха разпокъсани и не бяха добре опънати, дупките бяха лошо закърпени, ако изобщо имаха кръпки. Силен, неприятен мирис и бръмченето на мухи привлякоха вниманието и върху едно разлагащо се парче месо на земята между палатките, после забеляза още боклук, безразборно разхвърлян наоколо. Знаеше, че децата често се цапат, но тези, които ги зяпаха, не бяха почиствани доста време. Дрехите им бяха мърляви, косите им невчесани, а лицата им мръсни. Навсякъде се набиваше в очи неприятна мръсотия.
Айла забеляза Чалег, изтегнал се пред една от палатките. Появата и там го изненада и първата му реакция бе израза на люта злоба върху лицето му. Това я шокира. Само Брод я беше гледал така. Чалег, разбира се, веднага промени изражението си, но неискрената му, гадничка усмивка беше едва ли не по-неприятна от отявлената му омраза.
— Я да се махаме оттук — каза Диджи с презрителна гримаса. — Винаги е добре да се знае къде са, за да можеш да ги отбегнеш.
Изведнъж се разнесоха писъци и крясъци и две деца, момче в ранна юношеска възраст и момиче на около единадесет години, изскочиха от една шатра.
— Веднага ми го върни! Чуваш ли? Веднага да ми го върнеш! — пищеше момичето, докато преследваше момчето.
— Е, първо трябва да ме хванеш, сестричке — подразни я момчето, като размахваше нещо пред лицето и.
— Ах ти… Ах ти… Върни ми го! — изпищя отново момичето и отново го подгони.
Усмивката на момчето ясно показваше, че много се забавлява от гнева и объркването на момичето, но като се обърна, за да я погледне, не забеляза как стъпи на един стърчащ корен. Препъна се и падна, момичето се строполи върху него, като го заудря и заблъска с всичка сила. Тогава той я удари по лицето с голяма сила, от което от носа и шурна кръв. Тя извика и го прасна по устата като му разкъса устната.
— Айла, помогни ми! — извика Диджи като се спусна към двете деца, търкалящи се на земята.
Не беше силна колкото майка си, но беше висока и здрава млада жена и когато сграбчи момчето, което в този момент беше върху сестра си, трудно можеше да и се окаже някаква съпротива. Айла хвана момичето, което отново се опитваше да се докопа до момчето.
— Ама какво правите вие! — каза сурово Диджи. — Как не ви е срам! Биете се, блъскате се, а на всичко отгоре сте брат и сестра. Тръгвайте с мен! Ще трябва да ви поставим на място! — каза тя, като хвана дърпащото се момче над лакътя и го повлече. Айла я последва с момичето, което също се опитваше да се отскубне.
Хората се взираха в тях докато минаваха, хванали здраво плюещите кръв деца, и тръгваха след тях. Когато Диджи и Айла доведоха децата при землянките в центъра на бивака, случката вече се беше разчула и група жени ги очакваха. Между тях беше и Тюли. Айла забеляза и Марли и Бреки — водачките, които, както беше разбрала, съставляваха Съвета на Сестрите.
— Тя първа започни… — извика момчето.
— Той ми взе… — изкрещя в отговор момичето.
— Тихо! — каза Тюли строго и високо, с яростен поглед.
— Няма извинение за удряне и биене на друг човек — каза Марли, не по-малко твърдо и гневно от Тюли. — И двамата сте достатъчно големи, за да знаете това, а като не го знаете, сега ще го разберете. Донесете каишите — заповяда тя.
Един младеж изтича в една от землянките и скоро се появи Валез с няколко каиша. Момичето изглеждаше ужасено, очите на момчето се разшириха. То се опита да се отскубне, успя и хукна да бяга, но Талут, който току-що приближаваше откъм Хвощовия бивак, се спусна подире му и го хвана. Доведе го обратно.