— Лъв? Не може да бъде! — възкликна Айла е се втурна след мъжете.
— Айла! Къде отиваш? — извика подире и Диджи като се опитваше да я настигне.
— Да спася момичето — извика и в отговор Айла.
Тя търчеше към пътеката. В горния и край имаше тълпа хора, които наблюдаваха копиеносците, тичащи по пътеката. Далеч пред тях, в средата на тучната речна ливада оттатък реката ясно се виждаше голям пещерен лъв с буйна червеникава грива, който обикаляше около едно високо младо момиче, вцепенило се от страх. Айла се вгледа в животното, за да се увери в нещо, после се затича към Лъвския бивак. Вълчо скочи отгоре и.
— Ридаг! — извика тя. — Ела да вземеш Вълчо! Трябва да спася това момиче.
— Когато Ридаг излезе от шатрата, тя заповяда на вълка: „Мирен!“ с най-строгия си тон и каза на момчето да не го пуска. Едва тогава изсвири на Уини.
Скочи на гърба на кобилата и препусна надолу по пътеката. Мъжете с копията вече пресичаха реката, когато тя ги заобиколи с Уини. Щом стъпи на твърда земя на отсрещния бряг, тя пришпори кобилата в галоп като се насочи право към лъва и момичето. Хората, скупчили се в горния край на пътеката, наблюдаваха сцената удивени и слисани.
— Ама тази какво смята да прави? — обади се някой ядосано. — Че тя дори няма копие. Засега момичето не изглежда наранено, но тя, както се е втурнала с коня към лъва, може да го провокира. Ако момичето бъде наранено, вината ще е нейна.
Джондалар чу коментара, който достигна и до ушите на още няколко души от Лъвския бивак. Те го погледнаха въпросително. Той просто наблюдаваше Айла, преглъщайки опасенията си, които напираха в гърлото му. Той не беше сигурен, но тя изглеждаше уверена, иначе никога нямаше да се втурне надолу с Уини.
Когато Айла и Уини приближиха, големият пещерен лъв спря и се извърна към тях. На носа му имаше белег, познат белег. Тя си спомни къде го беше получил.
— Уини, това е Бебчо! Наистина е Бебчо! — извика тя като спря коня и скочи от него.
Изтича към лъва, без дори да и мине през ум, че той може да не я помни. Та това беше нейният Бебчо! Тя беше неговата майка! Беше го отгледала от мъничък, беше се грижила за него, беше ходила на лов с него.
Той помнеше точно това нейно безстрашие. Тръгна към нея. Момичето гледаше уплашено. В следващия миг Айла усети как лъвът се изправи пред нея, канейки се да я събори. Тя обви ръце около дебелия му рунтав врат и се прилепи с цялото си тяло към него, а той я обгърна с предните си лапи и зае най-близката до прегръдка поза, която можеше да постигне.
— О, Бебчо, ти се върна. Как ме намери? — изплака тя, като бършеше радостните си сълзи в гривата му.
Най-сетне тя седна и усети грапавия му език по лицето си.
— Престани! — каза тя усмихната. — Ще ме оставиш без кожа.
Почеса го на любимите му места и той и показа колко му е приятно с ниско боботещо ръмжене. Обърна се по гръб, за може тя да го почеше по корема. Айла видя момичето — високо, с дълга руса коса, гледащо ги с широко отворени очи.
— Той е търсил мен — каза и Айла. — Мисля, че те е взел за мен. Сега можеш да си идеш, но не тичай, просто върви спокойно.
Айла чешеше Бебчо по корема и зад ушите, докато момичето извървя разстоянието до прегръдките на един мъж, който с явно облекчение обви ръце около нея и я поведе нагоре по пътеката. Останалите стояха по-назад с вдигнати копия. Сред тях Айла забеляза Джондалар с готов копиехвъргач, а до него един по-нисък тъмнокож мъж. От другата страна на Ранек беше застанал Талут, а до него — Тюли.
— Бебчо, трябва да си вървиш. Не искам да пострадаш. И най-големият пещерен лъв да си на земята, копието може да прекъсне живота ти — говореше му Айла на специалния език, основаващ се на думи от езика на Клана, съчетани със знаци и животински звуци. Бебчо разпозна звуците и знаците. Претърколи се и се изправи. Айла го прегърна през врата и не можа да устои на изкушението. Метна крак и се настани на гърба му, като се хвана за червеникавата грива. Не и беше за първи път.
Усети как се издуват под нея твърдите му мощни мускули, после с един скок той се понесе напред и за миг достигна пълната скорост на преследващ лъв. Макар че го беше яздила и по-рано, тя така и не успя да разработи сигнали, с които да го направлява. Вървеше накъдето той искаше, но взимаше и нея. Тази езда винаги беше дива и вълнуваща и тя я обичаше точно заради това. Айла се вкопчи в гривата му, вятърът засвири в лицето и и тя усети силния му мирис на скитник.
Айла усети как Бебчо се обръща и забавя ход — лъвът беше спринтьор, за разлика от вълка, той не издържаше на бягане на дълги разстояния — тя вдигна поглед и видя пред себе си Уини, която чакаше, пасейки търпеливо. Когато приближиха, кобилата изцвили и тръсна глава. Миризмата на Бебчо беше силна и смущаваща, но кобилата беше помогнала за отглеждането на този звяр от мъничко лъвче и по свой начин му беше майка. Макар че беше висок почти до врата и и по-дълъг и по-тежък от нея, кобилата не се плашеше от това животно, особено, когато Айла беше на гърба му.