— Ти доведе конете, а защо остави вълка? — попита Бреки.
— Вълчо е още много млад и не знам как ще се държи на лов за мамути, а не искам да се случи нещо лошо по време на този лов. Конете, обаче, могат да помогнат при пренасянето на месото. Освен това, мисля, че на Ридаг ще му е скучно без Вълчо — каза Айла. — И двамата ми липсват.
Бреки се изкуши да попита Айла дали наистина има син като Ридаг, но реши да не го прави. Въпросът беше твърде деликатен.
Пейзажът рязко се промени, докато те напредваха на север през следващите няколко дни. Блатата изчезнаха и след като шумните птици останаха зад гърба им, вятърът изпълни голите равнини с призрачна виеща тишина и чувство за пустота. Небето се покри с тежки сиви безформени облаци, които закриваха слънцето и звездите, но рядко преваляваше дъжд. Вместо това въздухът стана по-сух и по-студен, появи се остър вятър, който сякаш изсмукваше влагата дори от издишания въздух. Но някое случайно разкъсване на облаците надвечер нарушаваше монотонността на небето и разкриваше такъв ярък, блестящ залез, че светлината му се отразяваше във водните пари на горния слой облаци като оставаше пътешествениците безмълвни и завладени от красивата гледка.
Това беше земя с далечни хоризонти. Редуваха се хълм подир хълм, един от друг по-полегати, без стърчащи върхове, които да очертават разстоянията и перспективата, нямаше ги и тръстиково зелените блата, които да облекчат погледа от безкрайното сиво, кафяво и прашно златисто. Равнините като че ли се простираха без край във всички посоки, с изключение на север. Там безкрайната равнина се поглъщаше от гъста влажна мъгла, която скриваше всички знаци, свързани със света отвъд нея и лъжеше окото по отношение на разстоянието до него.
По своя характер релефът не беше нито покрита с трева степ, нито замръзнала тундра, а смесица от двете. Студолюбиви и устойчиви на суша туфи трева, билки с гъсти коренни системи, миниатюрни храсти от разновидности на пелина се смесваха с бял арктически пирен, нисък рододендрон и цветове на червената боровинка, които преобладаваха над ярките виолетови цветчета на алпийския пирен. Боровинковите храсти, не по-високи от дванадесет сантиметра, все пак обещаваха изобилие от плод, а по земята пълзеше полегнала бреза като дървесна лоза.
Но дори дърветата-джуджета бяха рядкост поради комбинацията от две противоположни условия за растежа им. В северната тундра лятната температура е твърде ниска за повикването и растежа на семената. В степите виещите ветрове поглъщат влагата преди тя да успее да се натрупа и се носят по земята, което е много по-неблагоприятен фактор от студа. Съчетанието от двете сили оставяше след себе си замръзнала и суха земя.
Още по-безрадостен пейзаж посрещна ловната дружина, когато хората се запромъкваха през гъстата мъгла. Срещаха се голи скали и чакъл, покрити с лишеи — люспести кори в жълто, сиво, кафяво, дори ярко оранжево, които приличаха повече на камък, отколкото на растения. Преобладаваха няколко цъфтящи билки и миниатюрни храсталаци, жилава трева и острица покриваха значителни участъци. Животът течеше дори в тази дива, безрадостна земя на студени сухи ветрове, която като че ли не можеше да го поддържа.
Започнаха да се появяват белези, които намекваха за тайната, която се криеше в мъглата. Процепи в големи скални плочи, дълги пясъчни, скални и чакълести ръбове; големи, неуместно разположени камъни, сякаш разхвърляни от гигантска ръка от небето. По каменистата земя се носеха хаотично малки и буйни потоци вода и когато ги приближиха, във въздуха най-сетне започна да се усеща по-осезаемо влагата. По сенчестите места се беше задържал мръсен сняг, а в една падина до голям валун ланският сняг беше заобиколил един малък вир. В него плуваха парчета лед в наситени синкави оттенъци.
Следобед вятърът смени посоката си и докато пътешествениците издигаха бивака си, заваля сняг — сух и шибащ. Талут и другите водачи се събраха да се съвещават, обезпокоени. Винкавек няколко пъти вика Мамутския дух, но напразно. Очакваха досега да открият големите животни.
През нощта, лежейки неподвижно в постелята си, Айла долавяше загадъчни звуци, които сякаш идваха от дълбините на земята: скърцания, хлопвания, къркорения, бълбукания. Не можеше да ги определи и нямаше представа откъде идват, но те я плашеха. Опита се да заспи, но все се будеше. Най-сетне, призори, умората надделя и тя се унесе в сън.
Когато се събуди, Айла разбра, че е късно. Беше необичайно светло и всички бяха излезли от шатрата. Тя грабна връхната си дреха, но можа да стигне само до входа. Когато погледна навън, спря и зяпна с широко отворена уста. Сменилият посоката си вятър беше разсеял временно лятната влажна мъгла, издигаща се от леда. Отметна силно глава назад, за да огледа извисяващата се над нея стена на ледника, който беше толкова невероятно огромен, че върхът му се губеше в облаците.