35
Талут беше в стихията си, когато разрязваха мамути. С голи гърди, обилно изпотен, размахващ голямата си секира сякаш беше детска играчка, той трошеше кокали и бивни, цепеше сухожилия и разпаряше жилава кожа. Работата му харесваше и понеже знаеше, че помага на народа си, доставяше му удоволствие да използва мощното си тяло, като облекчава усилията на други. Усмихваше се от удоволствието да пусне в ход силните си мускули така, както никой друг не можеше да го стори и всички го гледаха, също с усмивки на лицата.
Но за одирането на дебелите кожи от огромните животни бяха нужни много хора, така, както и за обработването и дъбенето им, когато се върнеха. Дори пренасянето им изискваше колективни усилия, поради което те избираха само най-добрите. Същото важеше и за всяка друга част от големите животни, от бивните до опашките. Много строго подбираха месото, като взимаха само най-добрите парчета, предпочитаха по-тлъстите, а останалото оставяха.
Но изоставеното и похабеното не беше толкова много, колкото изглеждаше. Мамутоите трябваше да носят всичко на гръб и пренасянето на лошокачествено жилаво месо можеше да им коства повече калории, отколкото биха получили от него. При един внимателен подбор, хранителните запаси, които донасяха, щяха да изхранват много хора дълго време и нямаше да им се налага скоро да ходят на лов. Тези, които ловуваха и разчитаха на лова, за да си осигурят храна, не убиваха повече, отколкото беше необходимо. Те използваха даровете на природата мъдро. Живееха близо до Великата Майка Земя и знаеха и разбираха зависимостта си от Нея. Не разпиляваха Нейните ресурси.
Времето се задържа необичайно ясно, докато ловците режеха и разфасоваха месото и другите мамутски продукти, като температурната разлика между пладне и полунощ беше много рязка. Въпреки близостта на големия ледник, дните ставаха доста топли благодарение на яркото лятно слънце — достатъчно топли, за да спомогнат, заедно със сухия вятър, за изсушаването на част от по-крехкото месо, така че да има смисъл то да бъде пренесено. Нощите обаче принадлежаха на леда. В деня на тръгването им вятърът промени посоката си и донесе облаци и забележимо захлаждане от запад.
Никога досега конете на Айла не бяха оценявани така високо, както когато тя ги натовари за обратния път. Всеки ловец беше приготвил пълен товар и бързо осъзна преимуществата на товарните животни. Плазовете предизвикаха особен интерес. Няколко души се бяха зачудили защо Айла държи да влачи дългите пръти; те очевидно не бяха копия. Сега кимаха с одобрение. Един от мъжете дори хвана частично натоварен плаз и го затегли на шега.
Макар че станаха рано, изпълнени с желание да си тръгнат, когато поеха на път, вече бе късно утро. По някое време след пладне ловците се изкачиха по дълъг, тесен хълм от пясък, чакъл и валуни, отложени много отдавна от водещия ръб на ледника, при бавното му придвижване на юг. Когато стигнаха заобления ръб на дюната, спряха за почивка и поглеждайки назад, Айла за пръв път видя от разстояние разбуления ледник. Не можеше да откъсне поглед от него.
Блеснала на слънцето, засенчена само в горната си западна част от няколко облака, една непрекъсната преграда от лед, висока като планина, се простираше по земята, докъдето стигаше погледът и, като създаваше граница, която никой не можеше да пресече. Това наистина беше краят на земята.
Предният ръб беше неравен — той отразяваше дребни релефни различия в терена и ако човек се изкатереше на върха, щеше да открие хлътвания и ръбове, ледени върхове и процепи, доста мащабни за окото на човека, но по отношение на размера на ледника повърхността на предната му стена бе гладка. Прострял се на невъобразимо разстояние, огромният непоклатим ледник покриваше четвърт от земната кора с блестящ леден похлупак. Айла продължаваше да извръща поглед назад и след като отново поеха на път и видя как облаците на запад се сгъстяват и мъглата се надига, за да забули леда в тайнственост.
Въпреки тежкия си товар, на връщане те се придвижваха по-бързо, отколкото на идване. Всяка зима теренът се променяше до такава степен, че пътят, дори до добре познати места, трябваше да се преоткрива. Но сега маршрутът до северния ледник и обратно беше добре известен. Всички ликуваха от добрия лов и копнееха да се върнат на Срещата. Товарът сякаш не тежеше на никого, освен на Айла. Докато пътуваха, предчувствието за нещо лошо, което я преследваше, докато се движеха на север, започна да се усилва по обратния път, но тя избягваше да го споделя с когото и да е било.