— Дух на Пещерния лъв, момчето Ридаг е в твоите ръце, за да го защитаваш. — Сетне взе амулета и го завърза с шнур на врата му. — Сега Ридаг е именуван и приет от Клана — каза тя и силно се надяваше, че е така.
Айла беше избрала едно място малко настрана от селището и Лъвският бивак беше поискал и получил разрешение от Вълчия бивак да погребат момчето там. Нези уви малкото, вкочанясало тяло в плаща на Дърк, след което Талут го взе и го отнесе на мястото за погребване. Той не се срамуваше от сълзите, които се стичаха от очите му, докато полагаше Ридаг в плиткия гроб.
Хората от Лъвския бивак стояха край падинката, която бе само малко задълбочена и гледаха как в гроба бяха поставени някои предмети. Нези донесе храна и я положи до тялото. Лати прибави любимата свирка на момчето. Трони донесе наниза от кости и еленови прешлени, които Ридаг беше използвал, за да забавлява бебетата и малките деца от Лъвския бивак през изтеклата зима. Това бе любимото му занимание, защото бе нещо полезно, което той можеше, да върши. Тогава, съвсем неочаквано, притича Ръги и пусна в гроба любимата си кукла.
По знак на Айла, всички обитатели на Лъвския бивак взеха по един камък и внимателно го поставиха върху увитото в плаща тяло. Така бе положена основата на неговата надгробна могила. И тогава Айла започна погребалния обред. Не се опитваше да го обяснява, предназначението му беше достатъчно ясно. Със същите жестове, които Креб беше използвал при погребението на Иза и които тя, от своя страна, беше използвала да почете Креб, когато го беше намерила в затрупаната с камъни пещера, Айла извърши траурния обред, който беше толкова древен, че никой не помнеше от къде произлиза и толкова красив, че никой не можеше да си представи нещо по-прекрасно.
Тя не си служеше с опростения език на жестовете, на който беше научила Лъвския бивак. Това беше пълноценният, сложен, богат език на Клана, в който всички движения и пози на цялото тяло предаваха оттенъци и нюанси на значения. Макар че много от жестовете бяха езотерични — дори Айла не знаеше цялото им значение — обредът включваше и много обикновени знаци, някои, от който Лъвският бивак действително познаваше. Хората от бивака разбираха смисъла на жестовете знаеха, че това е ритуал за изпровождане на някого в отвъдния свят. За останалите Мамутои движенията на Айла изглеждаха като загадъчен и изразителен танц, изпълнен с движения на ръцете, престъпвания и жестове. С безмълвната си грациозност тя им предаваше идеята за любовта и загубата, за мъката и митичната надежда на смъртта.
Джондалар беше поразен. От очите му се лееха сълзи, както от очите на всички членове на Лъвския бивак. Докато гледаше красивия и безмълвен танц, в съзнанието му нахлу един спомен от живота им в нейната долина — изглеждаше толкова отдавна — когато тя се бе опитала да му каже нещо със същите грациозни движения. Дори тогава, макар че не беше разбрал, че това е език, той беше доловил някакъв дълбок смисъл в изразителните и жестове. Сега, когато беше по-осведомен, беше изненадан от това колко малко е знаел и как въпреки това движенията на Айла са му се стрували толкова красиви още тогава.
Спомни си позата, която тя бе заела при първата им, среща — седнала на земята с кръстосани крака и навела глава, очаквайки да я потупа по рамото. Дори след като научи езика му, тя понякога я използваше. Това винаги го, караше да се чувства неловко, особено след като разбра, че това е поза, използвана от Клана, но Айла му бе обяснила, че тя е нейният начин да изрази нещо, за което и липсват думи. Той се усмихна вътрешно. Човек трудно би повярвал, че при първата им среща тя не можеше да говори. Сега владееше свободно два езика: на Зеландониите и на Мамутоите, даже три, ако се вземеше предвид и езика на Клана. Дори понаучи някои от думите, с които си служеше народа Сънге за краткото време, което прекара с тях.
Докато я наблюдаваше как изпълнява ритуала на Клана, изпълнен със спомени за долината и за тяхната любов, той я искаше повече от всичко на света. Но близо до нея бе застанал Ранек, не по-малко пленен от самия Джондалар. Всеки път, когато Джондалар поглеждаше Айла, той не можеше да не забележи и тъмнокожия мъж. Още с пристигането си Ранек я бе намерил и решително бе показал на Джондалар, че тя все още е Обещана на него. А Айла изглеждаше някак резервирана, загадъчна. Джондалар направи няколко опита да я заговори, да изрази скръбта си, но след първите мигове на споделена мъка тя сякаш не беше склонна да приема усилията му да я утеши. Чудеше се дали само така му се струва. А и какво друго можеше да очаква той, когато тя бе толкова разстроена?