— И на мен ми е мъчно за Ридаг, липсва ми — той беше толкова добър към Хартал — каза Трони. — На всички ни е мъчно, макар че той изпитваше такава непоносима болка, че смъртта му беше облекчение и за мен. Мисля, че нещо друго тревожи Айла.
Тя премълча, че още от самото начало се бе съмнявала, че Айла ще се свърже с Ранек. Нямаше защо това да излиза на бял свят, но независимо от чувството на Ранек към Айла, Диджи продължаваше да смята, че Айла изпитва по силни чувства към Джондалар, макар че напоследък сякаш го отбягваше. Видя как високият мъж от Зеландониите излиза от шатрата и тръгва към центъра на мястото на Срещата. Изглеждаше потънал в мислите си.
Джондалар кимаше на хората, които го поздравяваха, като минаваше покрай тях, но се беше вглъбил в себе си. Дали си въобразяваше? Или Айла наистина го избягваше? След всичкото това време, през което се беше опитвал да стои настрана от нея, той все още не можеше да повярва, че сега, когато искаше да разговаря с нея насаме, тя го отбягваше. Независимо, че бе дала Обещание на Ранек, дълбоко в себе си той продължаваше да вярва, че е достатъчно да престане да я отбягва и тя отново ще бъде на негово разположение. Не че тя имаше вид на копнееща по него жена, но сякаш бе готова да му даде шанс. А сега изглеждаше недостъпна за него. Беше решил, че единственият начин да разбере истината е да застана лице с лице срещу нея, но му беше трудно да я открие в такъв момент и на такова място, където да могат да разговарят.
Забеляза, че към него приближава Лати. Усмихна се и се спря, за да я погледа. Сега тя се движеше с независим вид, усмихваше се уверено на хората и кимаше на поздравите им. „Променила се е“ — помисли си той. Винаги с удивление наблюдаваше промените, които настъпваха след Първите Обреди. Лати вече не беше нито дете, нито кикотещо се, плашливо момиче. Макар да беше млада, тя се движеше с увереността на жена.
— Здравей, Джондалар — поздрави го тя усмихнато.
— Здрасти, Лати. Имаш щастлив вид.
„Прекрасна млада жена“ — помисли си той и се усмихна. Погледът му изразяваше чувството му. Тя реагира като пое дъх и очите и се разшириха, а после го стрелна с поглед, който отговаряше на несъзнателната му покана.
— Така е. Толкова ми беше омръзнало да стоя на едно място през цялото време. Едва сега за пръв път имам възможност, за да се поразходя сама… или с когото аз искам. — Понаклони се към него и вдигна очи към неговите. — Къде отиваш?
— Търся Айла. Да си я виждала?
Лати въздъхна, после се усмихна приятелски.
— Да, бавеше бебето на Трики. И Мамут я търси.
— Не обвинявай всички, Айла — увещаваше я Мамут. Седяха навън на топлото слънце, под сянката на голяма елша. — Имаше неколцина, които не бяха съгласни. Аз бях един от тях.
— Не обвинявам теб, Мамут. Не знам дали обвинявам когото и да било, но защо да не могат да проумеят? Какво кара хората толкова да ги мразят?
— Може би това, че виждат колко си приличаме, затова и търсят различия. — Той помълча, после продължи: — Айла, преди да дойде утрешния ден, би трябвало да отидеш в Огнището на Мамута. Не можеш да се свържеш, преди да се явиш там. Последната си, знаеш го.
— Да, мисля, че би трябвало да ида — съгласи се Айла.
— Твоята неохота дава надежди на Винкавек. Той отново ме попита днес дали смятам, че ти мислиш върху неговото предложение. Каза, че ако не искаш да нарушиш Обещанието си, той възнамерява да говори с Ранек, за да го приеме като съпартньор. Неговото предложение може значително да повиши Булчинската ти цена и всички вие да получите висок статус. Какво би казала за това, Айла? Би ли желала да приемеш Винкавек за съпартньор на Ранек?
— Винкавек спомена нещо за това по време на лова. Ще трябва да поговоря с Ранек, за да разбера как би се чувствал той — отвърна Айла.
Мамут си помисли, че и в двата случая ентусиазмът и бе учудващо малък. Моментът беше неподходящ за свързване, скръбта и все още беше много силна, но при всичките тези предложения и голямо внимание не биваше да се отлага. Той забеляза, че тя изведнъж се загледа встрани и се обърна, за да види каква бе причината. Към тях приближаваше Джондалар. Тя като че ли се притесни и направи една крачка, сякаш бързаше да си върви, но не можеше просто така да прекъсне разговора си с Мамут.
— Айла, ето къде си била. Търсех те. Бих искал да поговоря с теб.
— Сега съм заета с Мамут — отвърна тя.
— Мисля, че свършихме, ако искаш можеш да говориш с Джондалар — каза Мамут.
Айла сведе очи, после се взря в стареца, отбягвайки тревожния поглед на Джондалар и каза тихо:
— Мисля, че ние с него нямаме какво да си кажем, Мамут. Джондалар усети как кръвта слезе в петите му, после го обля топлина и лицето му пламна. Тя наистина го е отбягвала! Дори не искаше да разговаря е него.