Той обичаше да усеща налятото и тяло под себе си, а и беше минало толкова време, толкова глупашки дълго време. Но тя го обичаше. Как можеше все още да го обича, след всичко, което се бе случило? Откъде у него такъв късмет? Никога вече няма да я остави.
Най-сетне той се отдръпна, претърколи се на една страна и и се усмихна.
— Джондалар? — обади се след малко Айла.
— Да.
— Хайде да отидем да поплуваме. Реката не е далеч. Да поплуваме, както правехме по-рано, в долината, преди да се върнем във Вълчия бивак.
Той седна до нея и се усмихна.
— Да вървим! — възкликна той и моментално скочи и и подаде ръка.
Вълчо също се надигна и замаха с опашка.
— Да, можеш да дойдеш с нас — разреши му Айла. Взеха си нещата и се запътиха към реката. Вълчо заподскача радостно след тях.
След плуването, къпането и игрите с Вълчо в реката, докато конете се търкаляха, пасяха и отпочиваха далеч от тълпата, Айла и Джондалар се облякоха, чувствайки се освежени и гладни.
— Джондалар? — каза Айла, застанала до конете.
— Да.
— Хайде заедно да яздим Уини. Искам да те чувствувам близо до себе си.
През целия обратен път Айла мислеше как да каже на Ранек. Не изпитваше особено желание да го стори. Когато пристигнаха, той я очакваше и очевидно не беше радостен. Беше я търсил. Всички други се готвеха за Брачната церемония, на която щяха да присъстват вечерта, било като публика, било като участници. Никак не му стана приятно и като ги видя двамата заедно на Уини, следвани от Рейсър.
— Къде беше? Досега трябваше да си облечена.
— Ранек, трябва да говоря с теб.
— Нямаме време за приказки — каза той и в очите му блесна отчаяние.
— Съжалявам, Ранек. Трябва да поговорим. Някъде, където можем да бъдем сами.
Той нямаше друг избор, освен да приеме. Айла първа влезе в шатрата и взе нещо от багажа си. Тръгнаха надолу по склона към реката, после покрай брега и. Най-сетне Айла спря, бръкна под туниката си и извади скулптурната на жената, преобразяваща се в дух на птица, мутата, която Ранек беше изваял за нея.
— Ранек, трябва да ти я върна — каза Айла като му я подаде.
Ранек отскочи като опарен.
— Какво искаш да кажеш? Не можеш да ми я върнеш! Тя ти е нужна, за да създадеш огнище. Нужна ти е за нашето Бракосъчетание — каза той с нотка на паника в гласа.
— Точно затова ти я връщам. Не мога да създам огнище с теб. Тръгвам си.
— Тръгваш си? Не можеш да си тръгнеш, Айла. Ти Обеща. Всичко е уредено. Бракосъчетанието е довечера. Ти каза, че ще се събереш с мен. Аз те обичам, Айла. Не разбираш ли? Обичам те. — С всяко изречение паниката в гласа на Ранек нарастваше.
— Знам — отговори тихо Айла. Шокът и болката в очите му я наскърбиха. — Аз обещах и всичко е уредено. Но трябва да си замина.
— Но защо? Защо сега, така изведнъж? — питаше Ранек с пресекващ фалцетен глас.
— Защото трябва да си замина сега. Това е най-доброто време за пътуване, а ни чака дълъг път. Заминавам с Джондалар. Аз го обичам. Никога не съм преставала да го обичам. Мислех, че той не ме обича…
— А, значи, когато си мислеше, че той не те обича, аз бях достатъчно подходящ за теб, така ли? — попита Ранек. — През цялото време, докато беше с мен, ти си искала да си с него. Ти никога не си ме обичала.
— Ранек, исках да те обичам. Не си ми безразличен. Не винаги съм копняла за Джондалар, когато съм била с теб. Ти ме направи щастлива много пъти.
— Но не винаги. Аз не бях достатъчно добър. Ти беше съвършена, но не и аз за теб.
— Никога не съм търсила съвършеното. Ранек, аз го обичам. Колко дълго би могъл да ме обичаш, ако знаеш, че обичам друг?
— Айла, аз мога да те обичам до смъртта си, че дори и в отвъдния свят. Не разбираш ли това? Никога няма да обичам друга, както обичам теб. Не можеш да ме оставиш.
Тъмнокожият, излъчваш магнетично привличане художник я молеше със сълзи на очи; никога преди не бе молил за нищо през целия си живот.
Айла усещаше мъката му и и се искаше, ако може с нещо да я облекчи. Но не можеше да му даде това, което той искаше. Не можеше да го обича така, както обичаше Джондалар.
— Съжалявам, Ранек. Моля те. Вземи мутата.
Тя отново му я подаде.
— Задръж я! — каза той с всичката злоба, която можа да събере в себе си. — Може да не съм достатъчно добър за теб, но ти не ми трябваш. Тук има достатъчно богат избор от жени. Хайде, заминавай със своя каменоделец. Не ме е грижа.
— Не мога да я задържа — каза Айла и постави мутата на земята при краката му. Наведе глава и се обърна да си върви. Извървя обратния път покрай реката с болка в сърцето си, заради мъката, която бе причинила другиму. Не искаше да го нарани така силно. Ако имаше друг начин, би избрала него. Надяваше се, че вече никога няма да се случи така, че някой да я обича, а тя да не може да отвърне на чувствата му.