Тук вече трябваше да спра. Не исках да мисля за онази част, която следваше. Надявах се, че това ще му бъде достатъчно, но когато вдигнах поглед, смръщен, той мислеше напрегнато, като смилаше чутото на порции, все едно че се опитваше да постави диагноза на някакво заболяване. Разбрах, че няма да ме остави да спра дотук.
Той каза:
— Отвлекли са ги с цел да откраднат скъпоценностите?
— Това беше единственият разумен начин, по който биха могли да го направят. В къщата е имало твърде много хора. Един писък и всички са щели да наскачат. Вероятно са заплашили и тримата, казали са им да се отправят без всякакъв шум към мястото, където кражбата би могла да се извърши без риск, така че крадците после да могат да се измъкнат.
— Велда би ли тръгнала с тях?
— Ако са заплашили клиентката, това е бил най-добрият начин да я принудят. За предпочитане е да пожертваш застраховани бижута, вместо да те пречукат. Дори и един удар по главата може да се окаже смъртоносен, ако не е нанесен точно, а по принцип крадците на скъпоценности не прибягват до убийства, освен в краен случай, когато са притиснати от обстоятелствата.
Усетих как раменете ми потръпнаха.
— Не. Разбра се… по тялото. — Направих пауза, а той стоеше търпеливо и чакаше. — Марта беше доста пълна жена с дебели пръсти. Беше си сложила три пръстена на стойност около сто хиляди, които очевидно не са могли да свалят нормално. Бяха й отрязали пръстите, за да ги вземат.
— Разбирам — каза той тихо.
— Беше гадно.
— Какво смяташ, че се е случило, Майк?
Никак не ми се искаше да му разправям, но твърде дълго го бях таил в себе си. Казах:
— Вероятно Велда ги е посъветвала да тръгнат, като е смятала, че ще бъде просто обир без всякакво физическо насилие. Сигурно, когато са се опитали да смъкнат пръстените малко по-грубо, жената се е разкрещяла и ония са я простреляли. Тогава Сайвък и Велда са се опитали да й се притекат на помощ и дотук.
— Какво дотук?
Забих поглед в тавана. Преди всичко ми изглеждаше толкова просто и ясно. И съвсем достоверно, защото беше така ужасно. През всичките тези години си бях наложил да мисля по един определен начин, защото в моята професия си длъжен да знаеш кои са верните отговори.
А сега изведнъж вече не ми изглеждаха толкова верни.
Лари попита:
— Значи те са убили съпруга и Велда, хвърлили са телата им във водата и досега никой не ги е открил?
Умореният ми тон прозвуча убедително.
— Така беше отразено в полицейския протокол.
— И затова Пат смята, че вината за всичко това е твоя?
— Така изглежда.
— Аха. Оставил си я да върши работа, с която би трябвало да се заемеш лично.
— В началото ми изглеждаше така.
— Вероятно, но ти също смяташ, че вината е изцяло твоя. И това е било достатъчно, за да те превърне в отрепка.
— Тежки думи, приятелю.
— Даваш ли си сметка какво е станало с Пат?
— Изясни ми се.
— Тежко му е.
— Аз не смятах, че му пука.
— И вероятно никога нямаше да разбереш, ако не беше тази история.
— Късмет, приятелче. Също като това да ти забият един в мутрата.
— Но сега вече има една малка разлика, нали, Майк?
— Каква?
Обърнах глава и го погледнах. Беше от онзи тип хора, на които им се удаваше почти напълно да скриват мислите си, дори и пред печен професионалист като мен, но сега опитът не беше съвсем успешен. Разбрах какво цели.
— Добавено е нещо ново, Майк.
— Така ли?
— Само преди няколко часа ти беше един много болен човек.
— И сега всичко ме боли.
— Знаеш за какво говоря. Допреди малко ти беше просто един пияница.
— Значи вече съм зарязал тази привичка.
— Защо?
— Видях стари приятели и това ми помогна.
Той ми се усмихна, наведе се към мен и скръсти ръце.
— Какво ти каза онзи човек?
— Нищо — излъгах аз.
За момент Лари се взря в мен, усмихна се лукаво и се облегна назад, наслаждавайки се на всяка секунда от тази сцена. Когато реши, че реакцията ми ще бъде такава, каквато очакваше, той каза:
— Оня човек ти е разкрил името на убиеца.
Извърнах глава, за да не може да види изражението ми. Когато го погледнах отново, той все още се усмихваше, така че, без да го удостоя с отговор, аз извъртях очи към тавана и го оставих да мисли каквото си иска.