Лари каза:
— И сега ти ще се впуснеш сам в тази работа, точно както в старите времена, за които Пат толкова ми е разправял.
— Още не съм решил.
— Искаш ли един съвет?
— Не.
— И все пак, по-добре кажи за това на Пат. Той преследва същия човек.
— Пат може да се издъни.
— Възможно е.
Този път в гласа му прозвуча особена нотка. Извърнах се леко към него и го погледнах.
— Сега какво те безпокои?
— Не смяташ ли, че Пат знае, че криеш нещо?
— Както самият той каза — честно, приятел, хич не ми пука.
— Значи няма да му кажеш?
— Не се надявай!
— Пат ще предяви обвинение срещу теб.
— Браво на него. Когато се разкараш, ще си осигуря адвокат, който ще разкъса Пат. Тъй че по-добре го предупреди отсега.
— Ще го направя. Но заради самия себе си, премисли нещата още веднъж. Може да се окаже полезно и за двамата.
Лари се изправи и докосна с пръсти ръба на шапката си. Изражението му се промени и той леко се усмихна.
— Ще ти кажа нещо, Майк. Толкова съм слушал за теб, че имам чувството, че сме стари приятели. Помъчи се да го проумееш — аз наистина се опитвам да помогна. Понякога е трудно да бъдеш едновременно и лекар, и приятел.
Аз протегнах ръка и отвърнах на усмивката му.
— Естествено, ясно ми е. Забрави онова, дето щях да ти тресна един в мутрата. Ти сигурно би ми отнесъл главата.
Той се засмя, кимна, стисна ми ръката и излезе. Преди да стигне до края на коридора, аз вече отново бях потънал в дълбок сън.
В правителствените агенции ги дресират на изключително търпение. Не беше ясно откога си висеше там. Дребен човечец, тих, съвсем обикновен на вид, без всякакви видими признаци за твърдост, ако не знаеш как да четеш в очите му. Просто си седеше, сякаш разполагаше с цялото време на света и си нямаше друга работа, освен да ме изучава.
Но поне имаше обноски. Изчака ме, докато се събудих напълно, и чак тогава измъкна малкия кожен калъф. Отвори го под носа ми и каза:
— Арт Рикърби, Федерално бюро за разследване.
— Не може да бъде — казах саркастично.
— Добре си поспа.
— Колко е часът?
— Четири и пет — каза той, без изобщо да погледне часовника си.
— Вече е доста късно.
Рикърби уклончиво сви рамене, без да откъсва поглед от лицето ми.
— Не и за хора като нас — каза той. — Никога не е прекалено късно, нали? — Пусна една усмивчица, но зад очилата очите му далеч не се усмихваха.
— Казвай какво има, приятел — подканих го аз.
Той замислено кимна, без да прибере усмивчицата си.
— Мислиш ли, че си… да речем, способен да водиш свързан разговор?
— Значи си ми прочел картона?
— Така е. Говорих и с твоя приятел — лекаря.
— Добре — казах аз, — забрави за етикета на анонимните алкохолици. И него съм го имал, нали знаеш?
— Знам.
— В такъв случай, какво толкова сме дотрябвали на федералното? Не съм в оборот поне от… колко години?
— Седем.
— Много време, Арт, много време, приятелю. Нямам си разрешително, нямам си и патлак. През тези години дори щата не съм напускал. Цели седем години се опитвам да се успокоя и сега изневиделица на врата ми увисва не знам кой си от федералното. — Ухилих му се, а в същото време се опитвах да открия в изражението му причината, която го беше довела тук. — Защо?
— Коул. Ричи Коул.
— И какво за него?
— Може би ти ще ми кажеш, мистър Хамър. Той те търсеше, ти дойде и двамата разговаряхте. Искам да зная какво ти каза.
Разрових се в миналото и измъкнах една усмивка, за която си мислех, че съм забравил как да я издокарвам.
— Всички все това искат да знаят, Рикибак.
— Рикърби.
— Много се извинявам. — Зад усмивката ми се прокрадна смях. — И защо е цялото това любопитство?
— Не е важно защо, просто повтори пред мен какво ти каза.
— Тъпотии, приятел.
Той изобщо не реагира. Седеше си там с цялото трупано години наред търпение и просто ме гледаше толерантно, защото лежах в отделението за откачалки и това би могло да бъде извинение за всичко, което бях в състояние да кажа или да направя.
Накрая той продума:
— Можеш да говориш за това, нали?
Аз кимнах.
— Само че няма да стане.
— Защо?