— Фактите са пълна каша. Имам нужда от един ден и от още една дреболия, която вероятно ще бъдеш в състояние да ми подсигуриш.
— Карай нататък.
— Измъкни ме от това скапано място и ми дай този ден.
— А после какво?
— Може би ще ти кажа нещо, а може би няма. Само не ми прави прекалени услуги, защото, ако не ме изкараш оттук, аз ще се измъкна сам. Ти можеш само да ме улесниш. И в двата случая на мен просто не ми пука. Избирай.
Рикърби се усмихна.
— Ще те измъкна — каза той. — Няма да е трудно. И ще си получиш твоя един ден.
— Благодаря.
— После сам ела при мен, за да не ми се налага да те търся.
— Разбира се, приятел — казах аз. — Остави ми номера на масата.
Той каза още нещо, което не успях да разбера съвсем, защото вече потъвах в съня, и когато желаният мрак отново се спусна над мен, аз нетърпеливо се пресегнах и се загърнах с него като с мека черна броня.
Четвърта глава
Заряза ме да вися там цели три дни, преди да се размърда. Остави ме да си получа безкрайните порции супа, почивката на легло, сериите инжекции и чак тогава високият слаб мъж се появи с дрехите ми, заедно с една разтревожена сестра, чиито разпореждания по някаква причина бяха отменени от висша инстанция, която тя нито разбираше, нито можеше да пренебрегне.
Когато се облякох, той ме поведе надолу и навън към един черен форд без всякакви отличителни знаци и аз без приказки се вмъкнах в него. Попита накъде, аз му казах просто „към центъра“ и само след петнайсет минути ме свали пред Тафт. Докато се измъквах навън, ръката му се сключи около моята и той произнесе подчертано тихо:
— Имаш само един ден. Нищо повече.
Аз кимнах.
— Предай благодарностите ми на Рикърби.
Тогава той ми подаде една визитка, съвсем обичайна подробност за деловите отношения, с адреса и телефона на брокерската агенция „Пиъридж“, която се намираше само на две преки по-нататък по Бродуей.
— Сам можеш да му благодариш — каза той и после потегли, отдалечи се от бордюра и се вля в потока от коли.
Изчаках още няколко минути на същото място, загледан в потъналия в странна светлина град, който не бях виждал твърде отдавна. Беше сутрин, при това съвсем тиха, защото беше неделя. Над главата ми слънцето се опитваше да пробие през мъглата, която влачеше след себе си дъжд и придаваше на мрачния ден вид на нацупена жена.
Шофьорът на таксито начело на опашката само вдигна поглед, очите му за момент се разходиха по мен и после отново заби нос във вестника си. Страхотна картинка, помислих си аз. Сигурно представлявам впечатляваща гледка. Ухилих се, макар че нямаше нищо смешно, и мушнах ръце в джобовете на сакото си. В десния някой ми беше тикнал пет десетачки, сгънати прилежно, аз си казах наум „благодаря ти, Рикърби, стари приятелю“ и махнах на най-предното такси да се приближи.
На шофьора хич не му стана приятно, но спря до мен, попита ме с кисел глас накъде да потегли и след като го оставих малко да се поизнерви, му казах към Лекс и Четирийсет и девета. Като ме хвърли там, му дадох да развали едната десетачка, оставих му два долара бакшиш и изчаках още малко, за да видя дали нямам опашка.
Нямах. Ако Пат или някой друг беше информиран, че съм се измъкнал, очевидно не си беше направил труда да ми се лепне. Изчаках още пет минути и после потеглих на север.
Старият Дюй държеше този ъгъл от двайсет години. През войната мобилизираните си получаваха вестника безплатно и с това се изчерпваше неговият принос, но сред нас имаше такива, които никога не забравиха жеста му, и Стария Дюй си остана приятел, при когото често се отбивахме по-скоро като близки, отколкото като клиенти. Сега вече беше попрехвърлил осемдесетте и му се налагаше да присвие очи зад очилата, за да разпознае някое лице. Но лицата на приятелите, гласовете им и неколкоминутният разговор с тях бяха неща, които той дълбоко ценеше и очакваше с нетърпение. А аз? По дяволите, бяхме близки приятели много отдавна, още от онези велики дни, когато не пропусках нито вечер да си взема от Стария Дюй изданията на „Нюз“ и „Мирър“, дори когато ми се налагаше да се отклоня от пътя си, за да го сторя. А имаше и време, когато вършех разни работи, в които той беше великолепен посредник. Винаги си беше там, винаги отзивчив, нито веднъж не си взе почивен ден, не прие и долар бакшиш.
Но сега го нямаше.
Дък-Дък Джоунс, нередовен посетител на бар „Детелина“, седеше в будката и си човъркаше зъбите, докато четеше последния брой на списание „Кавалиър“, и половин минута, след като бях застанал отпред, вдигна поглед, направи гримаса и чак тогава ме позна.