Някой вече беше претърсвал стаята. Въпреки че не бе отнела много време, работата беше свършена прецизно. По оставените белези се виждаше, че е пипал специалист, някой с достатъчно опит, който изобщо не е бързал и е познавал всяко възможно скривалище, така че да не изпусне нито едно. Претърсването беше извършено най-напред из стаята и после отново се бе съсредоточило върху тялото на пода. Шевовете на сакото бяха старателно разпрани, обувките също, джобовете бяха обърнати навън. Но вратата беше заключена и това не беше следа, оставена от човек, успял да открие онова, което е търсил. Точно обратното — беше доказателство, че този някой беше ударил на камък и сега се нуждаеше от време, за да размисли или да изчака, а може би и да проучи кой друг се опитва да намери същото нещо.
— Не се притеснявай, Дюй, ще го пипна — казах аз, а гласът ми прозвуча странно приглушен, сякаш долиташе от миналото.
Избърсах грижливо ключа на лампата, дръжката, затворих вратата и я оставих така, както я бях намерил. После се гмурнах в лабиринта от улички, каквото представляваше в тази си част Ню Йорк, и много скоро отново се озовах на булеварда. Беше почнало да вали.
Казваше се Нат Дрътман. Беше собственик на сградата „Хакард“, където едно време държах офис, и сега, седем години по-късно, си беше все същия, само още малко помъдрял и посивял около очите. Седеше зад бюрото си и вдигна поглед към мен така, сякаш се бяхме разделили вчера.
— Здравей, Майк.
— Здрасти, Нат.
— Радвам се да те видя.
— Благодаря — казах аз.
Този път той задържа поглед върху мен и се усмихна — една усмивка, изпълнена с надежда.
— Мина толкова време.
— Твърде много.
— Зная. — Той ме гледаше в очакване.
— Разпродаде ли вехториите от офиса ми? — попитах аз.
— Не.
— Складира ли ги някъде?
Поклати глава само веднъж.
— Не.
— Престани да се будалкаш с мен, малкият — казах аз.
Той направи характерното за Лоуър Ийст Сайд движение с рамене и остави усмивката да си виси на лицето му.
— Все още са си там, Майк.
— Не и след цели седем години, приятел — казах аз.
— Че толкова ли време мина?
— За някой, дето им иска мангизите — да.
— Кой има нужда от мангизи?
— Нат…
— Да, Майк…
Усмивката му беше непроницаема.
— Без шегички.
— Пазиш ли си ключа? — попита той.
— Не. Нямам ключ. Вече нищо нямам.
Той протегна ръка и ми подаде едно блестящо късче месинг. Поех го машинално и погледнах номера, залепен върху него — едно тлъсто 808.
— Приготвил съм ти го специално — каза той.
Напънах се, доколкото можах, да бъда гаден.
— Разкарай се, Нат.
Но той не прие позата.
— Няма защо да ми благодариш. Знаех си, че ще се върнеш.
— По дяволите! — възкликнах аз.
На лицето му се появи особено изражение. Докосна едва-едва очите му и ъгълчетата на устата му, но разбрах, че съм го засегнал.
— Седем години, Нат! Това прави страхотен наем.
Не се канеше да спори. Получих същото свиване на рамене, което си вървеше с онова странно изражение.
— За теб свалих до долар на година, докато отсъстваш.
Погледнах ключа и усетих как раменете ми се напрягат.
— Нат…
— Моля те, не казвай нищо. Просто го вземи. Помниш ли времето, когато ти беше онзи, който даваше? Помниш ли Бърни и онези хора? Спомни си…
— Добре, Нат.
Внезапно появилото се напрежение изчезна от лицето му и той се усмихна отново. Аз казах:
— Благодаря, приятел. Никога не знаеш…
От устните му се отрони лек смях и той каза:
— Ами, много добре си знам. Това прави седем долара. Седем години — седем долара.
Измъкнах още една десетачка и я оставих на бюрото му. С напълно сериозно изражение той ми върна три долара, даде ми разписка и после каза:
— Имаш си и телефон, Майк. Старият номер. И без благодарности. Оги Стрикланд дойде да ти върне онези шестстотин долара, които ти дължеше, и ми ги остави. От тях ти платих сметката за телефона. Ако ги изчислим точно, даже може нещо да ти е останало.
— Задръж го за такси по поддръжката — казах аз.
— Радвам се да те видя отново тук, Майк.
— И аз, Нат.