— Изглеждаш ми доста зле. Както преди ли ще бъде, Майк?
— Вече никога не може да бъде както преди. Да се надяваме, че ще стане по-добре.
— Разбира се, Майк.
— И все пак, благодаря ти, приятел.
— За мен беше удоволствие, Майк.
Погледнах ключа, стиснах го в юмрука си и си тръгнах. Когато бях вече при вратата, Нат каза:
— Майк…
Аз се обърнах.
— А Велда?
Не откъсваше поглед от очите ми.
— Затова ли се върна?
— Защо?
— До мен достигат най-различни истории, Майк. На два пъти дори те мярнах. Известни са ми неща, които никой друг не знае. Ясно ми е защо изчезна. И разбирам каква е причината да се върнеш. Дори те очаквах, защото бях сигурен, че един ден ще се появиш отново. И ето че сега си тук. Като се изключат очите ти, изобщо не приличаш на себе си. Но те никога няма да се променят. Изглеждаш скапан, измършавял, много по-зле отпреди. Без обаче да се смятат очите ти, а това е най-лошото.
— Тъй ли?
Нат кимна.
— Да, за някого — каза той.
Тикнах ключа, завъртях го и натиснах дръжката. Беше като завръщане в родното огнище, когато спомените те връхлитат и все пак не си в състояние да си припомниш всички подробности. Беше предизвикателство, което изискваше сила, и това ме накара рязко да отворя вратата, защото исках да видя как беше някога и как можеше да бъде.
Бюрото й беше там, във вестибюла, с все така покритата пишеща машина отгоре и с акуратно подредените едно върху друго писма отпреди години, очакващи отговор. Последната й бележка продължаваше да си стои до телефона, а някакъв странстващ паяк я беше облякъл в одежди от прозрачни нишки.
Кошчето за боклук си стоеше там, където го бях запратил с шут, почти сцепено от ритника ми. Двата тапицирани стола и старата пейка, които използвахме за клиенти, се въргаляха до стената, където ги бях запокитил. Вратата към офиса ми зееше отворена и сякаш нишките на паяжината я бяха привързали за рамката. Зад нея видях бюрото и стола си, открояващи се смътно на фона на сивата пелена от сумрак, която беше единственото, останало от превалилия ден.
Влязох вътре, разкъсвайки с ръка паяжините, и седнах на стола. Около мен се стелеха прах и безмълвие и внезапно се пренесох в миналото, седем години назад. Зад прозорците се издигаше един съвсем различен Ню Йорк, а не онзи, който бях напуснал, защото откакто за последен път бях погледнал навън от този прозорец, старият беше срутен и съграден отново. Но там долу, на улицата, шумовете изобщо не се бяха променили. Хората също. Смъртта и разрухата — главните надзиратели на живота към страховитата бездна — си бяха там, някои бавно, други бързо, но винаги неизменно си вървяха по същия път.
В продължение на няколко минути аз просто стоях, люлеех се на стола си, възкресявайки забравеното усещане и звука от него. Хвърлих небрежен поглед към чекмеджетата, без да си спомням какво е имало в тях и все пак изпитвах насладата от съприкосновението с познатите вещи. Бюрото беше старо, почти антика, останка от някоя солидна консервативна корпорация, която беше снабдявала служителите си с най-доброто.
Ако горното чекмедже се издърпаше докрай, отзад се отваряше малка ниша, издълбана в масивната конструкция, и когато мушнах ръка в тясното празно пространство, открих, че и другата реликва си беше на мястото. Един 45-калибров колт автоматик, първокласен модел от армията на САЩ, производство 1914 година. Съхраняван в пластмасов калъф, той все още беше добре смазан. Проверих състоянието му и установих, че беше като живо същество, сеещо смърт, с едно-единствено основно предназначение.
Върнах го на мястото му зад кутията с пълнителите, наместих отново чекмеджето и го затворих. Денят на оръжията беше седем години по-назад. Не днес.
Сега аз бях от хората, които не струваха нищо. Само една погрешна стъпка и Пат щеше да ме спипа, а там, накъдето се бях запътил, ако допуснех и най-малката грешка, те щяха да ме докопат.
Пат. Този мърляч наистина ме беше подгонил яко. Питах се дали Лари беше прав, като твърдеше, че Пат също е бил влюбен във Велда.
Кимнах разсеяно, защото той се беше променил. Освен това имаше и нещо друго. За седем години Пат трябваше да се е издигнал нагоре в служебната йерархия. Досега вече трябваше да е инспектор. Може би, ако е искал да постигне нещо, просто не са му стигнали силите, изпуснал е шанса да направи своя голям удар, за да го повишат, или пък, ако все пак беше опитал, вероятно се е провалил.