Майната му, помислих си аз. Сега се беше юрнал да спипа убиеца, а той беше едра риба. Този, който беше застрелял Ричи Коул, по всяка вероятност беше убиецът и на сенатор Нап, а може би беше и непознатият, сложил край на живота на Стария Дюй. Е, аз бях една крачка пред Пат. Сега на главата му щеше да се стовари още едно убийство, но аз бях единственият, който беше в състояние да намери връзката между Дюй и останалите.
А това ме поставяше в центъра на събитията.
Е, добре, Хамър, казах си аз. Преди си бил глупак. Виж какво можеш да направиш сега и го направи както трябва. Тя е някъде и е жива. Жива! Но докога? И къде? Убийците действат необезпокоявани и тя вероятно е в списъка.
Протегнах разсеяно ръка към телефона, ухилих се щом чух сигнала „свободно“, после измъкнах от джоба си визитката, която ми беше дал мършавият, и набрах номера на брокерската агенция „Пиъридж“.
Той очевидно ме очакваше и когато попитах „Рикърби?“, в слушалката нещо изщрака.
— Остава ти малко време — обади се Арт.
— Не ми трябва време. Трябваш ми ти, и то веднага. Мисля, че се налага да поговорим.
— Къде си?
— В собствения си офис, благодарение на жеста на един мой приятел. Сграда „Хакард“.
— Стой там. Идвам след десет минути.
— Добре. Донеси ми един сандвич.
— Нещо за пиене?
— А, не, без такива работи. Може би само една-две „Блу Рибън“, нищо повече.
Без да отговори, той затвори. Вперих поглед в китката си, но там вече нямаше часовник. Смътно си спомнях, че го бях продал някъде и си казах, че съм пълен идиот, защото беше един чудесен „Ролекс“, а вероятно съм изпил парите от него за половин ден. Или пък ме бяха пребили заради тях. По дяволите!
През прозореца виждах часовника на сградата на „Парамаунт“. Беше шест и двайсет. Улицата беше лъснала от ситния дъжд, който най-накрая беше завалял, и потокът на движението беше като гигантски червей, който се опитваше да пропълзи в търбуха на града. Отворих прозореца и от ресторантите долу до мен достигнаха ароматите на готвеща се вечеря поне на десет нации. За първи път от дълго време тази миризма ми се стори приятна. После включих нощната лампа на бюрото и отново заех мястото си зад него.
Рикърби пристигна, сложи пред мен увит сандвич и две кутии „Блу Рибън“ и седна с вяла усмивка. Беше много особена, не усмивка на дружелюбност, а на очакване — от онези, на които не отвръщаш, а по-скоро изчакваш, докато изчезнат.
Накарах го да ме изтърпи, докато приключих със сандвича и едната бира, а после казах:
— Благодаря за всичко.
Той се усмихна отново.
— Струваше ли си?
Очите му излъчваха онова невъзмутимо спокойствие, зад което беше почти невъзможно да се проникне.
— Вероятно. Не зная. Поне засега — казах аз.
— Тогава да го обсъдим.
Аз също се усмихнах леко. Като видях как се промени лицето му, за миг се запитах как ли съм изглеждал.
— Нямам нищо против, Рикети.
— Рикърби.
— Извинявай — казах аз. — Ама нека да го направим в стил въпрос — отговор. Освен това искам аз да съм пръв.
— Не си в положение, от което можеш да диктуваш условия.
— Мисля, че съм. Тази история ми беше натресена, нали така?
Той сви рамене и ме погледна, все още запазвайки търпение.
— Това изобщо няма значение. Питай ме каквото искаш.
— Случаят възложен ли ти е официално?
Рикърби не се нуждаеше от много време, за да извърши правилната категоризация. Беше съвсем лесно да се ориентираш, стига да знаеш как, тъй че той просто леко сви рамене.
— Не. В момента с убийството на Ричи се занимава местната полиция.
— Те знаят ли кой е той?
— Предполагам, че вече са разбрали.
— И твоят отдел няма да окаже натиск?
Само се усмихна, нищо повече.
Аз казах:
— Нека да го формулирам по този начин: ако смъртта му е последствие от задача, която е изпълнявал в момента, заради случай, по който е работил, тогава твоят отдел би се заинтересувал.
Рикърби ме изгледа, а мълчанието му потвърждаваше предположението ми.
— Само че — продължих аз, — ако е станал жертва на обстоятелства, които биха могли да бъдат в ущърб на някого, тогава смъртта му ще си остане частен проблем на местната полиция и другата му самоличност ще бъде запазена в пълна тайна. Така ли е?
— Изглеждаш доста добре запознат с машинациите в нашия отдел, така че сам си прави изводите — отвърна Рикърби.