— И ще си ги направя. Бих казал, че в момента положението е висящо. Сега са те командировали заради личния ти интерес към този случай. Но не могат да те отзоват, тъй като в противен случай ти ще се оттеглиш и ще се заемеш с него самостоятелно.
— Знаеш ли, Майк, за човек, който до неотдавна беше безнадежден алкохолик, мисълта ти е ужасно бистра. — Той смъкна очилата си и преди да ги сложи отново, внимателно ги избърса. — Започвам да изпитвам жив интерес към тази страна на твоята личност.
— Нека да те осветля, приятелче. Беше си шок. Твърде бързо се вдигнах на крака и това, че внезапно се сблъсках със смъртта в трезво състояние, здравата ме раздруса.
— Не съм много сигурен — каза той. — Както и да е, продължавай с въпросите си.
— Каква беше работата на Ричи Коул?
След като замълча за момент, той каза:
— Я не ставай глупак. Естествено, че не знам. Пък и да знаех, никога не бих изнесъл подобна информация.
— Добре, с какво се занимаваше за прикритие?
Той само поклати глава и се усмихна.
Аз продължих:
— Каза ми, че ще направиш всичко възможно, за да спипаш онзи, който го е убил.
Този път мина цяла минута, преди да сведе поглед към ръцете си и после отново да го насочи към мен. За това време беше успял да извърши наум няколко бързи изчисления.
— Аз… не виждам какво значение може да има това сега — каза той. Когато млъкна, за момент мъката сгърчи устните му, после продължи. — Ричи работеше като моряк.
— Член на профсъюза?
— Да, имаше си членска карта.
Пета глава
Когато казах на човека, обслужващ асансьора в сграда „Триб“, че искам да намеря Хай, той ме изгледа някак странно. Вероятно всякакви типове са го търсили тук по никое време. Ако беше преди, това приятелче изобщо нямаше да ми задава въпроси, но сега положението беше съвсем различно. Старият Майк вече го нямаше.
Оцветени в златно, буквите гласяха: ХАЙ ГАРДНЪР. Почуках, отворих вратата и го видях. Гледаше ме втренчено, докато накрая ме позна и с едва доловимо напрежение в гласа каза:
— Майк…
Прозвуча почти като въпрос.
— Много време мина, Хай.
Но тоя винаги успяваше да си остане добро момче. Никога не беше особено придирчив. Той каза:
— Прекалено много. Вече се чудех.
— Както и много други хора.
— Но не по същите причини.
И ние се ръкувахме — двама стари приятели, които си казват здрасти далече от миналото. Навремето и двамата бяхме големи и въпреки че сега той се беше издигнал, а аз пропаднал, все пак си бяхме останали приятели, и то добри.
Той се опита да запълни огромната празнота на толкова години раздяла с една пура, тикната насред усмивката му, и успя да го направи, като ми казваше безмълвно, че всъщност нищо не се е променило, откакто за първи път двамата си бяхме поиграли на патлаци в един бар и на другия ден от тази история той беше запълнил цяла колона в пресата.
По дяволите, чели сте писанията му, познавате ни.
Седнах, махнах на нафуканата блондинка, която сега използваше за секретарка да излезе от стаята и се облегнах назад с наслада. Седем години бяха твърде дълъг период, за да успяваш все още да се наслаждаваш, на каквото и да е.
Приятелите. Аз все още ги имах.
— Изглеждаш скапан — каза Хай.
— Вече ме информираха.
— Истина ли е това, което чувам за теб и Пат?
— Мълвата бързо се разнася.
— Знаеш как е в този бизнес, Майк.
— Разбира се, не се напъвай да бъдеш любезен.
— Ти си глупак — засмя се той.
— Всички сме такива. Повече или по-малко.
— Вярно, ама ти си върхът. Знаеш ли какъв слух се носи в момента?
— Мога да предположа.
— Можеш друг път. Нищо не знаеш. Нямаш представа какво се донася в този офис. Разбрах, когато те подбраха. Когато беше в къщата на Пат, знаех точно къде се намираш. И ако наистина искаш да си наясно, всеки път, когато беше в отрезвителното с неустановена самоличност, и за това имах информация.
— Господи, и защо не ме измъкна оттам?
— Майк — засмя се той около пурата си. — Имах си собствени проблеми. Когато не можеш сам да си оправиш бакиите, кой изобщо може да го направи? Освен това смятах, че за теб това ще бъде едно полезно изживяване.
— Благодаря ти.