— Естествено.
— Добре де, нямаш проблеми. По дяволите, вече сме го правили заедно. Няма да ни е сефте.
— И не намесвай Мерилин в тази работа. За нея ти си вече съпруг и баща и тя няма да иска отново да поемеш по пътеката на куршумите.
— О, я престани и по-добре ми кажи какви си ги замислил.
Направих го.
Облегнах се назад, казах си приказката и оставих и друг да ми помага при ваденето на кестените. Разправих му всичко от игла до конец с най-големи подробности отпреди тези седем години, без да пропусна нищо. Наблюдавах как на лицето му се сменяха различни противоположни изражения, отбелязах как заряза пурата си да гори, забравена в пепелника, регистрирах как се оживи при мисълта за всички откачени възможности, които можеха да се осъществят. Когато накрая приключих, продължих да го наблюдавам, а той, облегнат назад на стола си, запали нова пура и постепенно възвърна обичайното си самообладание. Когато заговори отново, попита направо:
— Какво искаш от мен?
— Не зная още. Може да се окаже какво ли не.
Както винаги, Хай само кимна.
— Добре, Майк. Когато е готово за взривяване, остави ме да запаля фитила. По дяволите, можем да изработим едно интервю с набелязаната жертва и да го включим в някое шоу по телевизията.
— Без шегички, приятел.
— Я по-бодро. Нещата можеха да бъдат и по-зле.
— Зная — казах аз. — Тогава вирнах нос и, разбира се, работите се объркаха още повече.
Хай се ухили и изтърси пепелта от пурата си.
— А в момента имаш ли нужда от нещо?
— Сенатор Нап…
— Сега вдовицата му се намира в лятното им имение във Финиша. Това е къщата, където беше застрелян сенаторът.
— Човек би предположил, че ще се махне оттам.
Той леко сви рамене.
— В известен смисъл би било глупост. Това беше любимата къща на сенатора и тя не иска да се разделя с нея. През останалата част от годината пребивава в жилището им във Вашингтон. Всъщност Лаура и досега си остава една от фаворитките на столицата. Истинска кукла.
— Така ли?
Той кимна мъдро, а пурата стърчеше авторитетно от устата му.
— Сенаторът беше мъж и половина и си избра жена и половина. Бяха страхотна комбинация. Дълго време няма да има втора като нея.
— Лоша работа.
— Това е положението. Виж какво, ако искаш да се запознаеш с подробностите, ще уредя да ми изпратят протокола от моргата.
— Ще ти бъда признателен.
Малко след като се беше обадил по телефони, и стаята влезе едно момче и остави на бюрото му дебел кафяв плик. Хай го вдигна, прецени тежестта му на ръка, подаде ми го и каза:
— Тук се съдържа цялата информация по убийството.
— После ще има нужда и от още.
— Разбира се — съгласи се той. — Зная как работиш.
Станах и си сложих шапката.
— Благодаря ти.
— Няма проблеми, Майк. — Той се наклони назад заедно със стола и свали очилата си. — Пази се. Изглеждаш скапан.
— Не се притеснявай.
— И все пак не си навирай главата под сатъра. За няколко години нещата могат доста да се променят. Вече не си това, което беше. Много хора ще искат да си разчистят сметките с теб точно сега.
Аз му се ухилих в отговор.
— Повечето от тях вече го направиха.
Хващате скоростната магистрала Ню Йорк, която води извън града, стигате до Кингстън и поемате по планинския път, който минава през едно от местата с най-красивата природа на света. При Финиша отбивате на север, след пет или шест мили стигате до местността „Върбите“ и виждате дървената вила в швейцарски стил. Тя е сгушена сред планинските възвишения, охранявана е от сипкави смърчове, високи по двайсет метра, и е приласкана от буен поток, който танцува по своя път между камъните точно пред нея.
Вилата беше огромна, бяла, съвсем подходяща за сенатор и все пак изглеждаше обитаема, което я лишаваше от претенциозност. Личеше си, че в нея са вложени много пари, но това беше обяснимо, тъй като сенаторът беше страшно богат. Той си беше спечелил парите сам и ги беше харчил както на него му харесваше, а точно тази вила му беше любимата.
Подкарах нагоре по лъкатушещата алея за коли и угасих мотора пред самата къща. Когато докоснах звънеца, отвътре до мен достигна напевният му звук и след като постоях така около минута, реших да го натисна отново. Не ми отвори никой.