От далечината до нас достигна дрънчене на консервни кутии, трополене на нечии крака, после шумно се отвориха прозорци, разнесоха се крясъци и ние двамата побързахме да изчезнем. Вървяхме по същата пътека, по която се беше измъкнал и нашият преследвач, но преднината му беше твърде голяма. Задните светлини вече се смаляваха надолу по улицата и след още няколко минути иззад ъгъла щеше да се покаже дежурната полицейска кола.
Не я дочакахме.
Шест пресечки по-нататък хванахме такси, отправихме се към бара на Ед Дейли и там слязохме. Нямаше нужда да обяснявам на Бейлис каквото и да е. Преди време самият той твърде често беше преживявал всичко това. Тресеше се целият и изглежда не можеше да престане да се налива. Вече беше излял в гърлото си две двойни, когато ме погледна с особено изражение и тихо каза:
— Господи, никога няма да се науча да си затварям устата.
Брокерската агенция „Пиъридж“ би могла да бъде каквото и да е. Бюрата, столовете, кантонерките и пишещите машини не означаваха нищо, въпреки че с тях се изчерпваше всичко. Единствено присъствието на посивелия човек с очилата, който седеше сам в ъгъла на чашка кафе, носеше определен смисъл.
— Е? — каза Арт Рикърби и аз знаех какво имаше предвид.
Поклатих глава. За момент той ме изгледа мълчаливо, а после отново отпи от чашката с кафе. Този тук много добре знаеше как да изчаква. Сега не бързаше за никъде, не се суетеше да предотвратява нещо. Просто очакваше мига на отмъщението, защото станалото беше станало, а рано или късно времето щеше да бъде на негова страна.
— Достатъчно добре ли познаваше Ричи? — попитах аз.
— Така мисля.
— Той поддържаше ли някакви връзки?
За момент лицето му помрачня, но после любопитството надделя и той остави чашката с кафе, за да извърне глава.
— По-добре обясни какво имаш предвид.
— Момичета, например — казах аз.
Когато отново се обърна, беше придобил предишното безстрастно изражение.
— Ричи беше женен. Съпругата му почина от рак през 1949.
— О? Откога се познаваха?
— Бяха израснали заедно.
— Деца имаха ли?
— Не. И Ричи, и Ан знаеха, че тя е болна от рак. Въпреки това след края на войната двамата се ожениха, но не искаха да оставят деца с това непосилно бреме.
— А преди това?
— Доколкото знам, винаги са си били верни един на друг.
— Дори по време на войната?
В очите му отново проблесна ням въпрос.
— Какво се опитваш да разбереш, Майк?
— Какъв беше Ричи през войната?
Преди да бъде точно класифицирана, мисълта премина през много канали.
— Дребен агент от Отдела за специално разследване към американските ВВС. По онова време беше капитан, изпратен със секретна мисия в Англия. Между нас съществуваше негласно споразумение и нито аз някога съм го питал, нито той пожела да сподели с мен нещо за работата, която вършеше.
— Нека да се върнем на момичетата.
— Не беше девственица, ако това имаш предвид.
Разбра, че ме засегна с тези думи, макар че не знаеше причината. Почувствах как целият се напрегнах и трябваше да направя съзнателно усилие да се отпусна, преди да заговоря отново.
— С кого общуваше, докато беше тук? Когато нямаше някаква задача?
Рикърби се смръщи и с нервно движение докосна очилата си.
— Имаше… няколко момичета. Всъщност никога не съм се интересувал. След смъртта на Ан… е, това изобщо не беше моя работа.
— Но си ги познавал?
Той кимна, като внимателно ме наблюдаваше. За пореден път прехвърли бързо вариантите и взе решение.
— Имаше една Грета Кинг — стюардеса от Американските въздушни линии, с която се срещаше от време на време. И Пат Бендър от Крейг Хаус. Маникюристка, бяха приятели от години. Брат й Лестър беше служил с Ричи, но го убиха точно преди края на войната.
— Изглежда не се е забавлявал кой знае колко.