— Той не търсеше развлечения. Бавната смърт на Ан уби в него желанието за подобни неща. Копнееше единствено за някаква задача, която да ангажира съзнанието му. Всъщност, виждаше се рядко дори с Алекс Бърд и ако…
— Кой е този?
— Алекс, Лестър и Ричи участваха в една и съща бойна група по време на войната. Освен че бяха истински професионалисти в работата си, свързваше ги и искрено приятелство. Лестър беше убит, Алекс си купи птицеферма в Марлборо, Ню Йорк, а Ричи остана на служба. След като Алекс се върна към цивилния живот, двамата с Ричи в известен смисъл позагубиха връзка. Знаеш какъв е кодът в тази работа — никакви приятели, никакви роднини — живот, обречен на самота.
Когато млъкна, аз попитах:
— Това ли е всичко?
Той отново започна нервно да опипва очилата си, а в очите му проблесна гневно пламъче.
— Не. Имаше още една жена, с която се виждаше понякога. Не често, наистина, но винаги очакваше с нетърпение срещата им.
Когато зададох следващия въпрос, гласът ми не прозвуча много наред.
— Сериозно ли беше?
— Не… не мисля. Случваше се рядко, а и по принцип се виждаха, само за да вечерят заедно. Според мен бяха просто стари приятели.
— Не можеш ли да си спомниш името й?
— Изобщо не ми го беше споменавал. А пък и аз никога не се месех в историите му.
— Май му е дошло времето.
Рикърби кимна мъдро.
— Май му е дошло времето и ти да ми кажеш някои работи…
— Не мога да ти кажа неща, които не знам.
— Така си е. — Той ме изгледа остро и продължи да чака.
— Ако информацията не е засекретена, разбери с какво точно се е занимавал през войната, с кого е работил и кои са били познатите му.
За няколко секунди той пусна мисълта през файла в главата си.
— Смяташ, че е толкова далече в миналото?
— Може би. — Записах номера си на листче от тефтер, скъсах го и му го подадох. — Офисът ми. Отсега нататък смятам да го използвам.
Той погледна цифрите, запомни ги и хвърли хартийката. Аз се ухилих, сбогувах се с него и си тръгнах.
В западната част на Четирийсетте наех стая в малък хотел, взех си от администратора кутия, хартия и здрава връв, увих 45-калибровото си желязо, написах върху пакета адреса на собствения си офис, налепих отгоре марки за един долар, пуснах го в пощата, която трябваше да приберат, и после потънах в дълбок сън почти до пладне на онова, което щеше да бъде голямото ново утре.
Вероятно все още не бях загубил онзи вид, тъй като те всички ме взеха за поредното ченге. Никой не искаше да говори, а и даже да го бяха направили, щеше да има твърде малко за казване. Една словоохотлива позастаряла дропла каза, че видяла в задния двор двама мъже, а по-късно и още един. Не, не знаела какво правели там, нито пък се интересувала, след като не били в нейния двор. Чула изстрела и щяла да ми покаже мястото, само дето хич не й било ясно защо не съм си свършил работата заедно с другите полицаи, ами трябвало сега пак да безпокоя всички наоколо.
Съгласих се с нея, благодарих й и я оставих да ме заведе до мястото, където почти си го бях получил, докато се прехвърлях през оградата. Когато си тръгна, хъхреща и мърмореща, аз открих къде куршумът беше пробил тарабите, прескочих оградата и го изчовърках от малкото пространство с размери 2 на 4 инча в сектора от другата страна на двора. От куршума беше останало достатъчно, за да се видят нарезите, тъй че го пуснах в джоба си и отново излязох на улицата.
Две пресечки по-нагоре махнах на едно такси и се качих в него. Тогава усетих тези седем години — още първия път, когато ми се беше наложило да се появя отново и да играя твърдо, за малко да се окажа достатъчно тъп, за да ме пречукат. Имаше време, когато никога не бих пропуснал целта с моя 45-и, а сега се радвах да вдигна с него аларма, само колкото да накара някой да търти да бяга. За момент се почувствах адски — мършав и сбръчкан под костюма си и си тръснах наум една благословия.
Ако тя наистина беше жива, щеше да ми се наложи да се справям доста по-добре от сега. Времето, по дяволите. Нямаше време. Никакво! Точно както някога. Тогава оня тип с войнишкото кепе я беше увесил на гредите и камшикът в ръката му беше нашарил голата й плът с яркочервени бразди, а силата, с която всеки удар се стоварваше върху нея, я караше да се завърта така, че пищната красота на тялото й, космичният мрак на косите й и разлюляната й гръд представляваха скверен калейдоскоп. Тогава аз прострелях с картечницата ръката му и тя падна с цопване в локвата от дрехи около краката й като езическо жертвоприношение и докато той умираше, аз убих и останалите, всички до един, и двайсетте, нали толкова бяха. А после ме засипаха с онези ужасни имена — и съдията, и съдебните заседатели.