Майната му. Стига вече!
Седма глава
Тялото беше изчезнало, но не и полицията. Двамата детективи, които разпитваха Нат недалече от асансьора, слушаха търпеливо всичко, което той им разправяше, и внимателно оглеждаха регистрационната книга за нощни посетители, която единият от тях държеше отворена. Приближих се, кимнах и казах:
— Добро утро, Нат.
Нат отправи към мен полууплашен, полуизненадан поглед, последван от свиване на рамене, което трябваше да означава, че тая работа нямаше нищо общо с него.
— Здрасти, Майк. — Той се обърна към полицая с книгата. — Това е мистър Хамър. От 808.
— О? — Ченгето ме прецени за две секунди. — Майк Хамър. Не мислех, че все още сте тук.
— Аз току-що се върнах.
Очите му ме измериха от горе до долу и после се спряха върху лицето ми. Можеше да разчете всички симптоми, един по един.
— Аха — каза той саркастично. — Бяхте ли тук снощи?
— Аз не, драги. В града бях, с един приятел.
В ръката му автоматично изникна молив.
— Бихте ли…
— Без проблеми. Бейлис Хенри, един бивш репортер. Мисля, че живее…
Прибра молива с отегчено изражение.
— Зная къде живее Бейлис.
— Добре — казах аз. — За какво е тая дандания тук?
Преди двамата да успеят да го предупредят да си затваря устата, Нат изтърси:
— Майк, оня старец — Морис Флеминг. Убит е.
Постарах се да го изиграя колкото се може по-непринудено.
— Морис Флеминг?
— Нощният пазач, Майк. Той постъпи тук на работа, след като ти… замина.
Ченгето му махна да млъкне.
— Някой му е строшил врата.
— За какво?
Той вдигна книгата. При нормални обстоятелства никога не би ми отговорил, но аз самият твърде дълго се бях въртял в същия бизнес.
— Можеше да бъде идентифициран. Искал е да стане по лесния начин, тъй че — подписал се е в книгата, а после е убил стареца и когато си е тръгвал, е откъснал листа. — Остави ме да смеля чутото и добави: — Почна ли да схващаш?
— Човек не убива за разтуха. Кой е мъртъв горе?
И двамата хвърлиха по един поглед наоколо и после отново се втренчиха в мен.
— Умник.
— Е?
— Трупове няма. Никой не е докладвал за кражба. Никакви следи от насилствено нахлуване. Ти си бил един от онези, които са си тръгнали последни. Май ще бъде по-добре да си провериш офиса.
— Непременно — уверих го аз.
Само че нямаше смисъл да си правя тоя труд. Офисът ми вече беше претърсен. За пореден път. Вратата беше отворена, мебелите — разхвърляни наоколо, а на моя стол зад моето бюро седеше Пат. Лицето му беше ледено и изпитателно, а в ръцете си въртеше кутията с пълнители за 45-калибров патлак, която беше намерил в тайника зад чекмеджето.
С лице към него и с гръб към мен и със сребърен ореол около русото на косите й, изрисуван от проникващата през прозореца светлина, стоеше Лаура Нап.
— Забавлявате ли се? — попитах аз.
Лаура бързо се обърна, видя ме и усмивка разкраси устните й.
— Майк!
— Как се озова тук?
Тя хвана ръката ми, стисна я силно за момент с усмивка на задоволство и ме остави да кацне на края на бюрото.
— Капитан Чеймбърс ме помоли да дойда. — Обърна се с усмивка към Пат, но усмивката и нямаше никакво въздействие върху него. — Той дойде да ме види, малко след като ти си тръгна.
— Казах ти, че ще стане така.
— Изглежда, че откакто прояви някакъв интерес към мен, той също реши, че заслужавам внимание, така че ние обсъдихме в резюме всички подробности около това, което се случи… с Лео. — Усмивката й угасна, а в очите й се отрази болката, която я беше връхлетяла.
— Какво става, Пат, ти вече не си ли водиш архив?
— Затваряй си устата.
— В наръчника се апелира към любезно отношение с гражданите. — Пресегнах се и взех кутията с пълнителите. — Добре, че не си намерил пистолета.
— Адски си прав. Веднага щеше да бъдеш подведен под отговорност.