— Как се вмъкна тук, Пат.
— Не ми беше особено трудно. Триковете, които знаеш, не са тайна и за мен. Не се опитвай да ставаш гаден. — Измъкна от джоба си някакъв документ и го хвърли на бюрото. — Разрешително за обиск, приятел. Когато чух, че има убийство точно в тази сграда, първата ми работа беше да си го извадя.
Засмях се на яростта, която беше изписана на лицето му, и реших малко да я позасиля.
— Намери ли си онова, което търсеше?
Той стана бавно от бюрото, заобиколи го и въпреки че беше впил поглед в мен, заговори на Лаура.
— Ако не възразявате, мисис Нап, изчакайте в другата стая. И затворете вратата.
Лаура го погледна озадачена, тъй че аз й кимнах. Тя стана и с гримаса на притеснение, от която очите й се присвиха, напусна стаята. С леко изщракване вратата се затвори и помещението остана изцяло на наше разположение. Лицето на Пат беше все още набраздено от гняв, но този път в очите му се четяха и други неща.
— Писна ми, Майк. По-добре веднага почвай да пееш.
— Ами ако не искам?
Сега студенината изцяло беше заменила яростта.
— Добре, ще ти кажа каква е алтернативата. Ти се мъчиш да направиш нещо. Времето е против теб. И не ми подхвърляй разни боклуци, защото те познавам по-добре, отколкото ти самият себе си. Това не е първият случай, в който възниква нещо подобно. Използваш си връзките за моя сметка, опитваш се да играеш хитро — добре, аз ще направя така, че времето ти да изтече. Ще се възползвам от всяко проклето разпореждане, за да ти извадя душата. Ще пращам след теб опашка за през целия ден и всеки път, когато се разсмърдиш, ще ти довличат задника в офиса. Ще те задържим по всеки възможен претекст и ако се окаже необходимо да ти се скалъпи някое обвинение, и това мога да ти скроя.
Пат не лъжеше. Познавах го не по-зле, отколкото той мен. Наистина беше готов да извърши всичко онова, за което говореше, а времето беше нещо, с което аз действително не разполагах.
Станах, заобиколих бюрото и се настаних в собствения си стол. Измъкнах чекмеджето, прибрах в тайника кутията с пълнителите за моя 45-и, без да се опитвам да се показвам самодоволен заради онова, което бях направил с пистолета. После останах да седя там и се разрових в онези седем години, знаейки, че инстинктът стигаше само дотам, осъзнавайки, че нямам време да се науча отново и че оттук нататък вече всяка стъпка трябваше да бъде по прекия път към целта.
— Дадено, Пат — казах аз. — Всичко, което пожелаеш. Но първо една услуга.
— Никакви услуги.
— То не е точно услуга. Направо си е предупреждение. — Усетих, че изражението ми става ледено като неговото. — Независимо от това дали ти харесва, или не, аз съм решил да си пробвам късмета.
Той не отговори. Не беше в състояние. Беше готов отново да забие юмрук във физиономията ми и щеше да го направи, само че се намираше на твърде голямо разстояние. Постепенно успя да се овладее, докато вече пак можеше да говори и след това всички онези години работа като ченге взеха връх, той сви рамене и повече не се опитваше да ме пързаля.
— За какво става въпрос?
— Нищо, което не бих успял да свърша и сам, ако разполагах с достатъчно време. Свежда се до една проста проверка на регистриран факт.
Той ме изгледа с пронизващ поглед и изчака.
— Проучи разрешителното на Велда за частна детективска практика.
В един кратък миг челюстта му увисна глуповато, после отново се прибра, а очите му засвяткаха. Стоеше там, вкопчил се в края на бюрото така, че кокалчетата му побеляха и после бавно се приведе напред, та ако замахне, този път да успее да ме достигне.
— Какъв идиотски номер си замислил? — Гласът му беше станал почти дрезгав.
Аз поклатих глава.
— Законът в щата Ню Йорк гласи, че трябва да си служил три или повече години в акредитирана полицейска агенция — градска, щатска или федерална, с чин не по-нисък от сержант, за да получиш правото да бъдеш частен детектив. Хич не е лесно да се сдобиеш с такъв документ и изисква доста сериозна работа.
Пат тихо каза:
— Тя работеше за теб. Защо не си я питал?
— Една от странностите в живота. В началото разрешителното ми изглеждаше съвсем нормално. А после така и не ми хрумна да попитам. И бездруго винаги съм се интересувал единствено от настоящето и ти много добре го знаеш.
— Копеле такова. Какво се опитваш да измъкнеш?
— Да или не, Пат.
В усмивката му нямаше и капчица хумор. Жилите на врата му се бяха изопнали над яката, а блясъкът в бледосините му очи беше смъртоносен.