— Мислех, че съм единствен. — Тя стоеше безмълвна и ме остави да довърша. — И двамата смятахме, че е мъртва. Той продължава да мисли така и обвинява мен за онова, което се случи.
— А тя мъртва ли е, Майк?
— Не зная. Всичко е толкова странно, но ако има и най-малката вероятност преди седем години нещо да е станало и в този момент тя да се намира някъде все още жива, аз искам да го зная.
— А капитан Чеймбърс?
— Никога не би могъл да я обича колкото мен. Тя беше моя.
— Ако грешиш и тя е мъртва, може би ще бъде по-добре да не разбереш.
Физиономията ми пак цъфна ухилена. Не аз, хилеше се лицето ми. Бях вперил поглед в стената и се хилех като идиот.
— Ако е жива, аз ще я намеря. Ако е мъртва, ще открия убиеца. А после бавно, много бавно ще го разкъсам сантиметър по сантиметър, става по става, докато най-хубавото, което му остане, ще бъде смъртта.
Не си давах сметка, че почти се бях измъкнал от стола и всеки мускул се беше свил в чудовищен спазъм от връхлетялото ме желание за убийство. После почувствах как ръцете й ме дръпнаха назад, отпуснах се и застинах неподвижен на стола, докато омразата в мен се разсее.
— Благодаря.
— Зная как се чувстваш, Майк.
— Нима?
— Да. — Ръката й погали страната ми, а пръстите й проследиха една топла пътека около челюстта ми. — Чувствах се по същия начин заради Лео. Той беше голям, а после изведнъж и съвсем без причина се оказа мъртъв.
— Съжалявам, Лаура.
— Но сега зная, че и за мен това е минало.
Аз се извъртях на стола и вдигнах поглед към нея.
В този миг тя беше великолепна, образец на симетрия, всяка извивка на възхитителното й тяло меко преливаше в следващата, лицето й излъчваше абсолютната красота на зрелостта, очите и устните й се открояваха в ярък цвят.
Тя протегна ръка, а аз станах, повдигнах брадичката й и задържах главата й в това положение.
— Ти разсъждаваш, котенце.
— Налага ми се, когато съм с теб.
— Защо?
— Защото ти усещаш, че по някакъв начин смъртта на Лео е свързана с нея, а аз изпитвам същото. Този, който е убил Лео, също ще умре.
Аз пуснах брадичката й, сложих ръце на раменете й и я притеглих към себе си.
— Ако това е онзи, който ми трябва, ще му видя сметката и заради теб, малката.
— Не, Майк. Аз ще го направя сама. — Когато изрече това, гласът й, също като моя, прозвуча леден и изпълнен с решимост. После тя добави: — Само ми го намери.
— Искаш твърде много, малката.
— Така ли? След като ти си тръгна, аз проучих всичко за теб. Не ми отне много време. Информацията беше очарователна, но не съдържаше нищо, което не знаех още след първата минута, когато те видях.
— Беше преди много време. Вече отдавна не съм това. Цели седем години не изтрезнях и едва съвсем отскоро престанах да бъда скитник. Вероятно твърде лесно мога отново да се върна там. Не знам.
— Аз знам.
— Никой не знае. Освен това, нямам право да провеждам разследване.
— Това изглежда не е в състояние да те спре.
На лицето ми отново заигра усмивка.
— Стигаш до същността, малката.
Тя се засмя нежно — сочен, тих смях. Ръката й отново докосна лицето ми.
— И тогава аз ще ти помогна да намериш своето момиче, Майк, стига да откриеш кой уби Лео.
— Лаура…
— Когато Лео умря, разследването беше съвсем формално. Те повече се вълнуваха за политическия резонанс, отколкото да открият убиеца му. Те го забравиха, но аз не съм. Мислех, че е така, но не съм била права. Никой няма да го търси заради мен — те всички обещаха и писаха рапорти, но в действителност изобщо не ги интересуваше дали ще го открият. Но ти, Майк, ти го желаеш искрено и по някакъв начин аз усещам, че ще успееш. О, нямаш разрешително, нито власт, но аз имам пари, а това ще предостави на твое разположение много неща. Приеми ги. Ще намериш твоето момиче, а докато се занимаваш с това — или предварително, или по-късно, както ти харесва, ще откриеш и онзи, който ми трябва на мен. Утре ще ти изпратя пет хиляди долара в брой. Няма да има никакви въпроси. Никакви документи. Никакви рапорти. Дори и нищо да не излезе, няма кой да ти държи сметка.
Усещах как трепереше в ръцете ми. Не беше изписано на лицето й, но раменете й се тресяха от напрежение.