— Много си го обичала — казах аз.
Тя кимна.
— Колкото и ти нея.
И в този момент се оказахме твърде близки, и двамата чувстващи разтърсващия удар на непознати и внезапно зародили се чувства. Ръцете ми сякаш вече не ми бяха подвластни, плъзнаха се от раменете й надолу към талията, после я обгърнаха и притеглиха тялото й до моето, в следващия миг телата ни се докоснаха, после силно се притиснаха едно към друго и почти се сляха.
Тя с мъка си поемаше дъх и пръстите, които усещах толкова леки върху лицето си, изведнъж станаха хищни и ненаситни също като моите, тя ме притегли, за да срещна устните й и изгарящия допир на езика й, който се извиваше като змия в страстна оргия — един вик на избавление след толкова дълго време.
Тя се отдръпна, а гърдите й, все още притиснати в моите, се повдигаха конвулсивно. Очите й бяха влажни и светеха с блясъка на изумлението, че някога това би могло да се случи отново, и тя промълви едва чуто:
— Ти, Майк… необходим ми е мъж. Няма да бъде никой друг, освен… истински мъж. — И очите й, умоляващи, потърсиха моите. — Моля те, Майк!
— Никога не трябва да се молиш — казах й аз, после отново я целунах и ние намерихме нашето място във времето и пространството, две изгубени души, които нямаше защо да бързат или да бъдат предпазливи, двама души, които бяха в състояние да се насладят на чувствения дискомфорт от допира на студения кожен диван до голата плът и да изпитат удоволствие от шепота на дрехите и тихия звук от раздиращ се шев; двама, чиито апетити твърде дълго бяха задушавани, но които все още обичаха достатъчно храната от плът, за да се втурнат невъздържано още при първата покана, а предпочитаха да вкусват и да поглъщат блюдо след блюдо, докато сред взрив от наслаждение бъде сервиран и опустошен грандиозният финал на гощавката.
Ние бяхме чревоугодници, чиито тела бяха задоволени, но съзнанието регистрираше, че това е само моментно засищане, че ще има и нови блюда, все различни и всяко още по-сочно от предишното и че те ще следват в едно непрестанно нарастващо наслаждение. Банкетът беше свършил, така че ние се целунахме и се усмихнахме един на друг, без някой от нас да се чувства гост, по-скоро бяхме домакини, и двамата обзети от една и съща стъписваща мисъл: Къде остана миналото? Възможно ли е бъдещето да се окаже по-важно?
Когато тя беше готова, аз казах:
— Сега нека те отведа у вас, Лаура.
— Налага ли се?
— Да.
— Бих могла да остана в града.
— Ако го направиш, това за мен ще бъде отклоняване на вниманието, което не мога да си позволя.
— Но аз живея на сто и десет мили от твоя град.
— Това е само два часа на север по магистралата, отвъд хълмовете.
Тя ми се усмихна.
— Ще дойдеш ли?
Усмихнах й се в отговор.
— Естествено.
Взех си шапката и придружих Лаура до вестибюла. В един-единствен момент усетих вълна от срам, която ме заля. Там на пода, смачкана от подметката на онзи, който беше убил стария Морис Флеминг и който беше стрелял в мен, се въргаляше писмото на Велда, започващо с думите Майк, скъпи…
Седяхме в ъгъла на бара в ресторанта на П. Дж. Мориарти на Шесто авеню и Петдесет и втора улица. От мястото ми очите му изглеждаха като ужасни дребни мъниста, увеличени от лещите на очилата. Джон, барманът ирландец, ни сервира по една студена „Блу Рибън“ и се отдалечи безмълвно, защото усещаше онова, което витаеше из въздуха около нас.
Арт Рикърби попита:
— Докъде смяташ, че можеш да стигнеш?
— До края — отвърнах аз.
— Обаче без мен.
— Тогава сам.
Наля си бирата и я изпи на един дъх, сякаш беше вода, а той умираше от жажда, и все пак го направи с небрежен жест, който те кара да осъзнаеш, че изобщо не беше пияч, а просто вършеше работа, нещо, което трябваше да се направи.
Когато приключи, остави чашата си и се взря в мен с непроницаемо изражение.
— Просто не си даваш сметка колко си сам.
— Зная. Имаш ли да ми казваш нещо?
— А ти?
— Отпуснал си ми една седмица, приятел.
— Аха. — Той наля в чашата си останалата част от съдържанието на бутилката и остави с мокрото дъно отпечатък върху плота на бара. Когато вдигна поглед, каза: — Може и да си я взема обратно.
Аз вдигнах рамене.
— Значи си открил нещо.
— Да. И за теб също.
— Давай нататък.