Устните му не се разтегнаха в усмивка, сгърчиха се.
— Изразяваш се в необичайно време. Говориш така, сякаш е жива.
Оставих репликата му без реакция. Нарочно си играех, като поклащах бирата, докато отгоре се образува пяна и преля над ръба, после я изгълтах с гримаса на удоволствие и оставих чашата.
Когато бях готов, казах:
— Значи сега червените ще завладеят света. И ще ни погребат. Е, може и това да стане, приятел, но наоколо няма да останат достатъчно червени, че да почнат отново да заселват планетата, това е сигурно.
— Не съм твърдял това — възрази Арт.
Маниерът му отново се беше променил. Хвърлих му един раздразнен поглед и се пресегнах за бирата.
— Мисля, силите, които се канят да завладеят света, са си разменили местата. Завоевателят сега е поробен. Червените успяха да разкрият и в момента използват този огромен фонд информация, тази грандиозна организация, която наричаме „Пеперуда 2“ и затова свободният свят е заел защитни позиции.
Джон ме попита дали искам още една „Блу Рибън“ и аз казах да. Донесе две, наля ги, добави ги в сметката и я върна с кимване. След като си беше отишъл, аз почти се обърнах, вече не така бесен, че да не мога да говоря.
— Ти си късметлия, Рикърби. Не знаех дали да продължа да те слушам, или да ти фрасна един в мутрата.
— Имаш късмета, че реши да ме слушаш.
— Тогава довърши. Смяташ, че Велда участва в „Пеперуда 2“?
В присвиването на раменете му се съдържаше и всичко, и нищо.
— Не съм задавал толкова много въпроси. Просто не ме интересува. Единственото, което искам, е убиецът на Ричи.
— Това не е отговор на моя въпрос. Какво е твоето мнение по него?
Той за пореден път вдигна рамене.
— Изглежда наистина е участвала — каза той.
Опитах се в основни линии да обмисля чутото, тъй като нямаше много време, и попитах:
— Върху какво е работил Ричи, когато го убиха?
По някакъв начин той се беше досетил, че ще му задам този въпрос и тъжно поклати глава.
— Няма нищо общо с тази история. Задачата му по онова време беше свързана с контрабанда на злато по корабите.
— И си сигурен?
— Напълно.
— А този Ерлих?
Без да желае да се ангажира, Арт вдигна рамене.
— Мъртъв или изчезнал. Погълнат от последиците на войната. Никой не знае.
— Никой трябва да има информация — напомних му аз. — Момчетата от Голямата агенция не се отказват от мишените си така лесно. Особено, когато някоя е толкова голяма, че представлява ненадминат специалист в областта на шпионажа.
Той помисли един миг и кимна.
— Твърде възможно. Но в настоящия момент е почти сигурно, че Ерлих е мъртъв. Ако беше преживял тоталната чистка на агенти след войната, сега щеше да е прехвърлил шейсетте. Когато подземните организации на Европа се оказаха свободни от ограничения, те не разчитаха на официалното правосъдие. Знаеха много добре кои са мишените им и как да ги открият. Нямаш представа колко много хора просто изчезнаха — важни и незначителни, както агенти, така и сътрудници. Много, от които имахме голяма нужда, просто потънаха в помийната яма.
— Това официално становище ли е?
— Не ставай глупак. Ние не разкриваме позицията си пред обществеността. От време на време се налага…
— Както сега, например — прекъснах го аз.
— Да, както сега. И повярвай ми, за хората е по-добре да не знаят нищо.
Зад очилата очите му се опитаха да проникнат в мислите ми и после загубиха всякакъв израз. Имаше нотка на презрение и отвращение в начина, по който той седеше там и ме разглеждаше като някакъв екземпляр под микроскоп. В този момент реших да направя решителната стъпка и попитах направо:
— Кой е Дракона?
Арт Рикърби си го биваше. Майната му, но си беше добър. Сякаш го бях попитал колко е часът, а пък той нямаше часовник. И все пак не беше чак толкова добър. Видях всичките малки неща, които се надигнаха в него и които никой друг нямаше да забележи, наблюдавах ги как нарастват все повече и повече, докато накрая той вече не беше в състояние да ги задържи и трябваше да се освободи от тях с една реплика встрани. Тъй че, с безразличен поглед, който изобщо не му подхождаше, той каза:
— Кой?
— Или кого, а Арт?
Бях го хванал натясно и той го знаеше. Беше водил с мен разговори за важни неща, но този вече му дойде твърде много. Беше повече от самия него и той не знаеше точно как да се справи. Едно можеше да се каже със сигурност — той беше стриктен човек. Пускаше всички факти през компютъра в главата си и сам си поемаше риска. Не можеше да разбере нито какво знаех, нито онова, което не ми беше известно. Но и не можеше да рискува да ми запуши устата.