Арт Рикърби си беше точно държавник. Федерален агент, наистина, ченге, всеотдаен слуга на народа, но най-вече държавник. Сега се занимаваше с висшата сигурност и цялата секретност бе отпаднала. Седяхме в бар, пиехме бира и в някакъв смисъл светът беше в краката ни. Как го беше казала Лаура? Виждала съм как на едно питие се подпалват войни. Сега тук положението беше почти същото.
— Не ми отговори — подканих го аз.
Той остави чашата си и за първи път ръката му бе несигурна.
— Откъде знаеш за това?
— Кажи ми голяма тайна ли е?
В гласа му прозвуча остра нотка.
— Строго секретна информация.
— Добре, разясни ми какво знаеш.
— Хамър…
— Стига глупости, Рикърби. Кажи ми.
Времето сега бе на моя страна. Можех да си позволя малко от него. А той не. На Рикърби щеше да му се наложи да се обади по телефона, за да информира някой по-голям, че Дракона вече не е тайна. Той хвърли наум монетата и този някой загуби. Обърна се бавно към мен, свали очилата си и ги избърса с носната си кърпа.
Бяха съвсем замъглени.
— Дракона е тим.
— „Рътгърс“ също.
Шегата увисна. Без да й обърне внимание, той продължи:
— Това е кодово название на група за ликвидация. Съставена е от две части — Зъб и Нокът.
Въртях чашата в ръка, вперил поглед в нея, чакащ.
— Комунисти ли са? — попитах аз.
— Да. — Неохотата, с която отговори, беше почти осезаема. Накрая каза: — Мога да назова личности по света на ключови позиции в правителства, които напоследък са починали — някои от насилствена смърт, други — очевидно по естествени причини. Вероятно имената им ще ти бъдат познати.
— Съмнявам се. От седем години не съм в оборот.
Той отново сложи очилата си и погледна към дъното на бара.
— Питам се… — разсъждаваше той на глас.
— Този Дракон, Рикърби, след като е толкова важен, как така не се знае името му? Досега все нещо трябваше да се чуе.
— По дяволите! — възкликна той — Това беше нашето кодово название, не тяхното. — Направи неопределен жест и после скръсти ръце. — А сега, след като ти е известно нещо, което никой извън нашата Агенция не знае, може би ти ще ми разкажеш за Дракона.
— Разбира се — казах аз, като внимателно наблюдавах лицето му. — Дракона е убил Ричи.
Не пролича абсолютно нищо.
— И сега пак Дракона се опитва да убие Велда.
Отново нищо, но този път той попита:
— Откъде знаеш?
— Ричи ми го каза. Това бяха последните му думи, преди да умре. Така че тя не може да е обвързана с другата страна, нали?
Неочаквано той се усмихна сковано и заплашително и човек наистина не би могъл да разбере какво си мислеше.
— Кой знае — отвърна Арт. — Когато собствените им хора изпаднат в немилост, те също се превръщат в мишени. Имаме такива случаи в нашите архиви. Даже не се счита за необичайна практика.
— Копеле!
— Знаеш твърде много, мистър Хамър. Ти самият можеш да станеш мишена.
— Няма да се изненадам.
Той извади една банкнота от джоба си и я остави на бара. Джон я взе, изчисли сметката и я чукна на касата. Когато му върна рестото, Арт каза:
— Благодаря ти, че беше толкова откровен. Благодаря ти за Дракона.
— И ще го оставиш така?
— Струва ми се, че това е всичко, не си ли съгласен?
— Мръсник — казах аз.
Както ставаше от стола си, той изведнъж се спря.
— Не мислиш, че съм толкова изкуфял, нали? Дори и след седем години не бих станал чак такъв тъпак.
За момент той отново се превърна в спокойния посивял човечец, когото бях срещнал в началото, после почти с тъга кимна и каза:
— Почвам да губя проницателността си. А си въобразявах, че е безпогрешна. Какво още знаеш?
Отпих една голяма глътка от „Блу Рибън“-а и изпразних чашата. Оставих я и отново се обърнах към него.
— Ричи ми каза още нещо, което може да постави неговия убиец пред дулото на пистолета.
— И какво ще искаш за тази информация?
— Не много — ухилих се аз. — Само официална длъжност в някой отдел, за да имам право да нося оръжие.