— Както в старите времена — каза той.
— Както в старите времена — повторих аз.
Осма глава
Хай Гарднър правеше запис на едно шоу и за да не го безпокоя, аз отидох при него едва след като свърши. Сега вече разполагахме с цялото празно студио, със столовете за гости, на които можехме да се отпуснем и за разнообразие — с тишина, която беше твърде необичайна за Ню Йорк.
След като запали пурата си и пусна венец дим над главата си, който очевидно му създаваше комфорт, той попита:
— Как вървят нещата, Майк?
— Продължавам издирването. Защо, какво си чул?
— По нещо тук-там — сви той рамене. — Виждали са те наоколо. — После се засмя с пурата между зъбите си и изпъна крака върху масичката за кафе. — Чух за инцидента в бара на Бени Джо Гриси. Явно си се завърнал доста напористо.
— По дяволите, нямам време за тренировки. Кой ти разказа за тая работа?
— Старият Бейлис Хенри все още спазва традиционния следобед за пийване в заведението на Тед с останалите от нашите. Знаеш, че бяхме много добри приятели.
— Какво ти разказа?
Той се ухили отново.
— Само за сбиването. Ясно му беше, че ще се разчуе. И бездруго предпочитам да науча всичко от теб.
— Естествено.
— Трябва ли да си водя записки?
— Засега не. Все още не е станало толкова важно, но можеш да ми свършиш една работа.
— Казвай.
— Как стои въпросът със задокеанските ти връзки?
Той измъкна пурата от устата си, изтърси пепелта и внимателно я огледа.
— Предполагам, че следващият въпрос ще бъде шедьовър.
— Вярно.
— Добре — кимна той. — В този бизнес си длъжен да имаш приятели. Репортерите не са аматьори, те разполагат с източници за информация и с почти толкова начини да получат сведенията, които искат, колкото и Интерпол.
— Можеш ли да изпратиш едно шифровано запитване до твоите приятели и да получиш отговора по същия начин?
След миг той кимна.
— Страхотно. Тогава разбери какво се знае за Дракона.
Пурата отново се озова в устата му, той вдъхна бавно и изпусна тънка струя дим. Аз казах:
— Това също е кодово название. „Дракон“ представлява група за ликвидация. Нашите са й сложили това име и всичко, свързано с нея, се счита за строго секретна информация, но този вид задушено се забърква най-лесно, след като веднъж вече си смъкнал капака на тенджерата.
— Не си се впуснал в разни историйки, нали?
— Казах ти, нямам време.
— По дяволите, Майк, ти наистина си се хванал здравата, нали?
— Ще си получиш твоята информация.
— Надявам се, че ще бъдеш жив достатъчно дълго време, за да ми я предоставиш. Играта, която си започнал, е затрила доста хора с голям опит в тази област.
— Не съм съвсем изглупял — казах аз.
— Но не си и предишният Майк Хамър, приятел.
— Кога можеш да изпратиш информацията? — попитах аз.
— Веднага — отвърна той.
Отвън в коридора имаше телефонен апарат. Запитването беше изпратено до когото трябва по наборното устройство на Бел и препредаването беше гарантирано. Отговорът щеше да пристигне в офиса на Хай в редакцията, шифрован в редовното информационно съобщение, а в замяна се очакваше услугата да бъде върната, когато стане нужда.
— А сега какво?
— Хайде първо да хапнем и после да прескочим до офиса на едно ченге, което някога ми беше приятел.
Аз почуках, той каза „влез“ и когато видя кой идва, лицето му замръзна в такова неприветливо изражение, което си беше чисто предателство. Зад него се чувстваше цялото онова негодувание и враждебност, които преди време той беше изповръщал, само че сега съумяваше да се владее.
Доктор Лари Снайдър се беше настанил на един дървен стол, оцелял от ерата на газените лампи, а когато ми кимна за поздрав, усмивка на изненада докосна ъгълчетата на устата му.
Аз казах:
— Хай Гарднър, доктор Лари Снайдър. Мисля, че познаваш Пат Чеймбърс.
— Здрасти, Лари. Да, познавам капитан Чеймбърс.
Те си кимнаха с прозрачно лицемерна дружелюбност, после Хай взе другия стол пред бюрото и седна. Аз просто стоях там и не откъсвах поглед от Пат, за да му стане ясно, че и на мен изобщо не ми пукаше от него, след като си го просеше.