Сякаш е знаел какво ще се случи, помислих си аз.
За разлика от останалите, лицето му не беше измъчено, по него не се четеше и следа от страх. Нито пък излъчваше унилото примирение на пленник. Отново това усещане, че всъщност той изобщо не беше един от тях. Хай посочи към снимките на оцелелите след инцидента. Въпросната личност не беше там. А телата на мъртвите бяха обезобразени до неузнаваемост.
Хай каза:
— Познаваш ли го?
Аз му подадох снимките обратно.
— Не.
— Сигурен ли си?
— Никога не забравям лица.
— Значи една възможност по-малко.
— Да — казах аз.
— Но откъде се добра до тази информация?
Аз посегнах към шапката си.
— Чувал ли си за червена херинга2?
Хай се изхили и кимна.
— Хвърлил съм няколко през живота си.
— Мисля, че може да съм пипнал една. Вони.
— Хвърли я тогава. Какво се каниш да правиш сега?
— Няма да я хвърля, стари приятелю. Вони твърде противно, за да е истина. Не, има друга страна на следата Ерлих, която бих искал да изясня.
— Осветли ме.
— Сенатор Нап.
— Мистър Америка, покровителят на ядреното въоръжаване. Какво общо има той с тази работа?
— Общото е в това, че е мъртъв. Убит с куршум от същия пистолет, с който беше застрелян Ричи Коул, а това желязо изгърмя и срещу мен. Информацията, която ми даде за Нап, изяснява военното му досие доста добре. Отишъл е като подполковник, а е излязъл като генерал-майор. Питам се дали някъде мога да свържа името му с Ерлих?
Челюстта на Хай увисна и той за малко да си изпусне пурата.
— Нап да е работил за друга страна?
— По дяволите, не. Ти да не би да си работил?
— Но…
— И той може да е имал длъжност за прикритие.
— За Бога, Майк, ако Нап е изпълнявал и други функции, освен тези, за които се знае, той можеше да извлече политически дивиденти и…
— А за твоите кой е знаел?
— Никой естествено. Поне досега.
— Никакви приятели?
— Не.
— Само упълномощеният екип?
— Точно. А те представляваха адски ограничен кръг.
— Мерилин сега знае ли?
— Майк…
— Кажи!
— Разбира се, веднъж й разказах, но цялата тая работа е отпреди седемнайсет години. Тя ме изслуша любезно, както би постъпила една съпруга, направи няколко тъпи реплики и това беше всичко.
— Но въпросът е, че знае.
— Е, да. И какво от това?
— Може би същото се отнася и за Лаура Нап.
Хай се облегна назад, стиснал пурата между зъбите си.
— Ей, момче — каза той, — ти наистина си предпазлив. Ще измислиш разумни доводи за какво ли не, само отново да се видиш с тази мацка, нали?
Засмях се в отговор.
— Възможно е — казах аз. — Може ли да взема тази снимка на Ерлих?
Хай извади една ножица от бюрото си, изряза снимката на нацисткия агент и ми я подаде.
— Приятни забавления, но да знаеш, че преследваш призрак.
— Така излиза. Но поне, ако достатъчно потичаш нагоре-надолу, все нещо ще се появи.
— Аха, като някоя мацка, например.
— Аха — повторих аз, взех си шапката и излязох.
Дък-Дък Джоунс ми каза, че вече са изтеглили полицая от квартирата на Стария Дюй. Появила се някаква роднина, една възрастна дама, която твърдяла, че била негова доведена сестра, и беше поела работите на Дюй в свои ръце. Единственото, което не можеше да пипне, се оказа будката за вестници и списания, която той беше завещал на Дък-Дък с едно изненадващо писмо, оставено на Бъки Харис — собственика на бар „Детелина“. Даже самият Дък-Дък не можа да повярва, но сега гордостта на собственика беше надделяла и той се радваше да продължи онова, което старецът беше изоставил.
— Слушай, Дък-Дък — казах му аз на ухо, — още преди да очистят Стария Дюй, един приятел му беше оставил нещо за мен.
— Тъй ли? Какво, Майк?
— Не зная. Някакъв пакет или нещо друго. Може би плик. Както и да е, видял ли си нещо с моето име да се подмята тук? Или пък ненадписано?
Дък сгъна един вестник и го подаде на чакащия клиент, връчи му рестото и отново се обърна към мен.
— Нищо не съм видял, Майк. Честно. Пък и къде тук можеш да скриеш нещо? Искаш ли да огледаш?