— Мисля, че щях да знам. Виждала съм му всичките лични вещи от войната, ордените му, снимките, грамотите, изслушала съм му всичките истории. Но както ти казах, изглежда изпитваше срам, че не е бил на фронтовата линия, за да го застрелят. За щастие страната имаше друга нужда от него.
— Трябваше да проверя — казах аз.
— Съжалявам, Майк.
В този момент си помислих нещо, казах й да почака и се върнах в съблекалнята. Облякох се и когато излязох, успях да прочета разочарованието в очите й, но чертата трябваше да се тегли някъде.
Лаура ми хвърли пълен с презрителна насмешка поглед и потупа с ръка тревата до себе си. Клекнах до нея, извадих снимката на Джералд Ерлих и й я подадох.
— Погледни тук, скъпа. Виждала ли си това лице някъде по снимките на съпруга си?
— Не, никога. Кой е той?
— Казва се Джералд Ерлих. Бил е първокласен агент шпионин, работил през войната за нацистите.
— Но какво общо има той с Лео?
— Не зная. Напоследък името му твърде често излиза на преден план, за да си помисля, че е просто съвпадение.
— Майк… — Тя прехапа устни, докато мислеше напрегнато, и после каза: — Личните вещи на Лео са в къщата. Мислиш ли, че сред тях можеш да откриеш нещо полезно? Не е изключено, за разлика от мен ти да получиш от тях някаква информация.
— Няма да е зле да им хвърля един поглед.
Протегнах ръка, за да й помогна да стане, и това беше всичко, което успях да направя. Почти в същия миг транзисторът между нас избухна и полетя назад в басейна.
Блъснах я така, че тя отлетя на три метра от мен, после се претърколих на другата страна, скочих на крака и хукнах като луд към западната част на къщата. Не можеше да бъде нищо друго, освен изстрел и по посоката, в която отхвръкна радиото, можах да преценя откъде идваше. Трябва да е бил от пистолет със заглушител, защото една пушка без всякакви проблеми щеше да уцели или Лаура, или мен. Заобиколих дърветата, спрях се и се ослушах. Чух как някъде съвсем близо, точно отсреща се затръшва врата и се понесох натам с желанието да не бях се разделял със своя 45-и и проклинайки Пат. Храстите бяха прекалено гъсти, за да мина през тях, тъй че трябваше да свия по алеята. Чакълът хрущеше под стъпките ми. Нямах никакъв шанс. Успях да видя само задните светлини на един тъмносин буик спешъл, който точно завиваше, и след миг се скри окончателно.
Сега вече картината ставаше малко по-ясна. Оня тип на магистралата не е бил никакъв изморен шофьор. Копелдакът се е закачил за мен още при будката, решил е, че Дък ми е предал нещо, когато си бях купил вестника, по всяка вероятност е наел кола, когато го направих и аз, при това е разполагал с достатъчно време, защото тогава аз изобщо не бързах. Следвал ме е, докато е бил съвсем сигурен къде отивам, и после ме е причакал отвън.
По дяволите! Беше си направо на косъм. Питах се колко ли безшумни изстрела беше отправил към нас, преди да уцели радиото. Очевидно за точна стрелба, се беше намирал твърде далеч, но може би просто ни беше засипал с куршуми, надявайки се да попадне в целта, докато накрая беше улучил транзистора. По дяволите!
Значи аз бях наистина важен. Той е знаел накъде съм се отправил. Откакто бях започнал да действам, съм си имал опашка и тоя приятел за малко да си свърши работата. Но ако аз съм му бил нужен мъртъв, същото се отнасяше и за Лаура, защото оттук нататък убиецът вече не можеше да бъде сигурен, че не съм й разказал всичко. Още веднъж, по дяволите!
Тя стоеше над останките от транзистора, които беше извадила от басейна, а ъгълчетата на устата й бяха побелели. Ръцете й трепереха толкова силно, че трябваше да ги скръсти на гърдите си. Дишането й беше такова, сякаш беше тичала самата тя, а не аз. Останала без дъх, тя каза:
— Майк… какво беше това? Моля те, Майк…
Обгърнах с ръка раменете й и със сподавено ридание тя зарови глава в гърдите ми. Когато отново вдигна поглед, бе успяла да се овладее.
— Беше изстрел, нали?
— Така е. Пистолет със заглушител.
— Но…
— Вече за втори път се опитва да ми види сметката.
— Мислиш ли, че…
— Отиде си, поне засега — казах аз.
— Но кой беше той?
— Мисля, че беше Дракона, скъпа.
В продължение на няколко секунди тя остана безмълвна и после вдигна лице към моето.
— Кой?
— Не го познаваш. Той е убиец. Досега се представяше доста добре. Само че май почва да се изнервя.