Зад гърба ми Лаура наблюдаваше как започнах да прибирам нещата обратно в куфара и я чух да ме пита:
— Намери ли нещо, Майк?
— Не. — Почти захвърлих медалите му в купа. — Всичко е обикновено като питка от кал.
— Съжалявам, Майк.
— Няма за какво. Понякога в незначителното се крият странни неща. Все още има една нишка, която мога да подхвана. Ако изобщо съществува някаква връзка между Лео и Ерлих, познавам един от федералното, дето ми се пише приятел, и отговорът би могъл да дойде от него. — Щракнах ключалките на куфара. — Просто ми писна всичко да става с такива дяволски мъки.
— Наистина ли? — В гласа й звънтеше смях.
Вдигнах поглед към огледалото на тоалетката и усетих как в стомаха ми като кипящ катализатор се разлива необуздана топлина, изпъва ме като тетива на лък и кара дъхът ми да замре в гърлото.
— В такъв случай трябва да ти се помогне поне за едно — каза тя.
Сега Лаура стоеше там права, грациозно източена и великолепна, слънцето сякаш все още беше в нея с наситения пясъчен загар на кожата й и русият, почти бял цвят на косите й.
В нозете й бикините образуваха локвичка от мрак, една малка сянка. После тя пристъпи извън нея и тръгна към мен. Аз я очаквах.
Девета глава
Нощта и дъждът отново бяха забулили Ню Йорк, а въздухът беше наситен с прах, вдигнат от внезапно излелия се порой. Баровете бяха пълни, заслоните под увеселителните шатри — претъпкани, а да уцелиш празно такси, беше все едно да намериш рядко съкровище.
Но тази нощ беше подходяща за размисъл. Присъства някаква особена анонимност, на която можеш да се насладиш в града през дъждовната вечер. Сам си и в същото време все пак не си. Другите хора около теб са просто движение и звук, признак на живот, чието наличие предотвратява паниката от действителната самота, но в същото време те съблюдават законите на града, като остават вглъбени в себе си и далечни, дори когато са наоколо.
Колко пъти се бяхме разхождали с Велда в дъжда! Тя беше висока и раменете ни почти се докосваха. Нарочно не вървяхме в крак, за да могат бедрата ни ритмично да се допират, и ако тя не ме държеше подръка, тогава крачехме, хванати за ръце. Носеше пръстен, който й беше подарък от мен. Чувствах го под пръстите си, а тя ме поглеждаше и се усмихваше, защото знаеше какво означава той.
Къде беше тя сега? Какво всъщност се беше случило? В главата ми почваха да бият малки чукчета, когато си помислех за дните и часовете откакто ме бяха вкарали в стаята на Ричи Коул, за да го гледам как умира, но имаше ли някакъв друг начин? Преди седем години може би не. Тогава не. По онова време главата ми нямаше да бъде подгизнала от поркане. Щях да си имам патлак и разрешително, което щеше да ми осигурява достъп и възможност да се измъкна от разни места; и ръце, които щяха да бъдат в състояние да се погрижат за всеки.
Но не и сега. Сега бях почти кръгла нула. Не съвсем, защото все още имах зад гърба си опита на годините и разум, който да пришпорвам. Възстановявах се бавно, малко по малко, но ако не бях нащрек за всичко, можех да се окажа твърде слаб противник за всеки случаен здравеняк.
Това, което на всяка цена трябваше да направя в момента, беше да мисля. Все още имах малко предимство, но докога — не беше ясно. Тъй че, мисли, Майк, нали си стара кримка. Накарай главата си да защрака както трябва. Ти знаеш кой е ключът към всичко това. Знаел си го през цялото време. Коул умря, докато устните му мълвяха нейното име, и от този момент нататък ключът е тя. Но защо? Защо?
Как е възможно все още да бъде жива?
Седем години са твърде много време, за да се криеш непрекъснато. Прекалено. И защо? Защо?
Мисли, стари боецо. Прехвърли всички възможности.
Дъждът се позасили и започна да се стича от периферията на шапката ми. Скоро се просмука през плата на евтиния тренчкот и аз усетих студената влага върху раменете си. После улиците останаха изцяло на мое разположение, а нощта и градът бяха само мои. Вървях, значи кралят бях аз. Останалите, които се криеха под навесите на входовете и ме гледаха с уморени очи, бяха по-низшите. Тези, които хукваха към такситата, бяха уплашените. А аз продължавах да вървя и можех отново да мисля за Велда. Внезапно тя се беше превърнала в случай за разследване, но всъщност така и трябваше да бъде. Сега вече се налагаше да бъда хладнокръвен и логичен, иначе щеше да се изпари в небитието и на мен нямаше да ми остане нищо друго, освен да се върна там, откъдето бях дошъл.