Мисли!
Кой я беше видял да умира? Никой. Беше само предположение. Основателно, но все пак — предположение.
После, седем години по-късно, кой я беше видял жива? Ричи Коул.
Естествено, той имаше причина да я познава. Те бяха приятели. Бойни другари. Свързваше ги съвместна дейност. Веднъж в годината се бяха срещали, за да вечерят заедно, да се видят и да си поговорят за старите времена. По дяволите, аз самият го бях правил с Джордж и Ърл, с Рей, Мейсън и останалите. И въпреки това, не беше нещо, за което можеш да разговаряш с някой друг. Смъртта и разрухата, в която си участвал, биха могли да се споделят само с онези, с които сте стояли заедно в обсега на едни и същи вражески дула. С тях не би могъл да се фукаш или да раздуваш. Просто си правиш равносметка, чудиш се, че все още си жив, и поддържаш едно приятелство.
Коул не би могъл да греши. Той се е познавал именно с нея.
А Коул беше професионалист. Велда също. Беше започнал да ме издирва, защото тя му е казала, че и аз съм като тях, и беше безкрайно разочарован от това, което видя. Беше ми хвърлил само един поглед и в този момент единствената причина, която все още го крепеше жив, рухна. За каквото и да се отнасяше, той не смяташе, че аз бих могъл да се справя. Видя един проклет впиянчен боклук, който беше загубил всичко от себе си години преди тази среща, и умря с мисълта, че тя също щеше да умре. Ненавиждаше ме с очи, над които беше започнала да се спуска пелената на небитието.
Но Ричи Коул просто не ме познаваше достатъчно.
Той имаше шанса да спомене вълшебната дума и това вече коренно променяше всичко.
Велда.
Дали пак щеше да бъде същото? Как ли изглеждаше след тези седем години? Да ме вземат мътните, трябва мен да ме видиш. Да видиш аз на какво приличам. А какво е в теб след толкова време? За седем години се случват толкова неща — градят се, рушат се. А какво става с влюбените? Преди седем години бяхме точно такива. Любов. С голямо „Л“. Ако бяхме останали заедно, времето само щеше да придаде зрелост и качество на онова, на което служеше, за да го направи по-добро.
Но, любов моя, моя единствена, как би могла да ме погледнеш, мен след тези седем години? Знаеш какъв съм бил и въпреки това прати да ме повикат, но аз вече отдавна не бях това, което си очаквала. Онзи страхотният, който ти познаваше и обичаше, него вече го няма, малка моя, отдавна вече, а човек не може да се върне от нищото и пак да е така голям… По дяволите, Велда, знаеш това. Не можеш да се върнеш… длъжна беше да предвидиш какво ще стане с мен. По дяволите, познаваше ме достатъчно добре. И то стана. Тогава как можеш да ме викаш? Сигурен съм, че си знаела в какво ще се превърна, и въпреки това си ме потърсила.
Изсмях се тихо и само дъждът можеше да се забавлява с мен. Знаела е, няма начин. Не можеш да се завърнеш пак така голям — ще бъдеш или още по-страхотен, или мизерен. Друг отговор не съществуваше. Тя просто не познаваше преимуществото на правилния избор.
Сега асансьорът се обслужваше от нов човек. Подписах се в регистрационната книга за нощни посещения, кимнах и му казах номера на етажа. Слязох на осмия и тръгнах надолу по коридора, наблюдавайки как сянката ми все повече се удължаваше от единствената светеща зад мен лампа.
Държах ключовете си в ръка, но изобщо не се нуждаех от тях. Вратата на стая 808 зееше гостоприемно отворена, а светнатите вътре лампи хвърляха топли отблясъци върху покритите с прах мебели. След като я хлопнах зад гърба си, аз минах през вестибюла към офиса си, където седеше Арт Рикърби. Грабнах сандвича и бутилката „Блу Рибън“, които беше приготвил за мен, седнах на края на канапето и не казах нито дума, преди да приключа и с двете.
— Ключа ми го даде твоят приятел Нат Дрътман.
— Карай.
— Аз малко го попритиснах.
— И по-рано са го притискали. Ако не те беше разбрал правилно, просто нямаше да получиш ключа. Не го подценявай.
— И аз така си помислих.
Станах, съблякох подгизналия шлифер, свалих са шапката и ги хвърлих на един стол.
— Каква е причината за това посещение? Надявам се, че не си почнал да губиш търпение?
— А, не. Търпението е нещо вродено. Каквото и да направя, няма да върна Ричи. Мога само да заложа въдиците, да се нося с потока на времето и после, приятел, все нещо ще клъвне, дори и да няма стръв на кукичката.
— Майната ти.
— Знаеш, че е така. Ти си ченге.