— Беше доста отдавна.
Той ме наблюдаваше със странна усмивка.
— Не. И сега е същото. Разпознавам признаците. Твърде дълго съм в този бизнес.
— И така, какво правиш тук?
Усмивката на Рикърби стана още по-широка.
— Веднъж вече ти казах. Ще направя всичко, за да пипна убиеца на Ричи.
— Нима?
Той бръкна в джоба си и извади един плик. Поех го, разкъсах го, за да го отворя, и прочетох сгънатата карта, която беше вътре, от всичките четири страни, после я тикнах в портфейла си и го прибрах.
— Значи вече мога да нося патлак — казах аз.
— Легално. В който и да е щат.
— Благодаря ти. Какво бутна, за да я получиш?
— Нищо. И на мен ми дължаха разни услуги. В нашия отдел са много… разумни.
— Смятат, че е хитро да ме оставят отново да си мъкна желязото?
— Няма възражения. Ти си имаш… разрешително.
— Малко се различава от последното, което бях получил в този щат.
— На харизан кон зъбите не се броят, приятел!
— Добре. Благодаря.
— Няма нищо. Аз съм доволен от себе си.
— Защо?
Той отново смъкна очилата си, избърса ги и си ги сложи обратно.
— Защото открих за теб всичко, което можеше да се установи. Каниш се да направиш нещо, което вероятно няма да ми бъде по силите, защото притежаваш ключа към цялата тази работа и не би го изпуснал. Каквито и да са ти мотивите, те не са мои, но ще доведат до онова, което искам и аз, а това ми е достатъчно. Рано или късно ти ще назовеш убиеца на Ричи, а на мен друго не ми трябва. Междувременно, вместо да се меся в твоята операция, ще направя всичко, което е по силите ми, за я подкрепя. Разбираш ли?
— Мисля, че да — казах аз.
— Добре. Тогава ще те чакам отвън. — Той се усмихна, но в изражението му нямаше нищо приветливо. — Хората са различни. Ти си убиец, Майк. И винаги си бил. По някакъв начин действията ти винаги са били оправдавани и според мен — основателно, но независимо от всичко ти си убиец. Сега пак си погнал дивеч и аз искам да ти помогна. Ще те помоля само за едно.
— Какво?
— Ако наистина се добереш до убиеца на Ричи преди мен, не го убивай.
Вдигнах поглед от юмруците, в които се бяха свили ръцете ми.
— Защо?
— Искам го, Майк. Нека бъде мой.
— Какво ще правиш с него?
Усмивката на Рикърби беше почти нечовешка. Бях виждал такова изражение и върху лицата на други хора, но изобщо не го бях очаквал от него.
— Една бърза насилствена смърт би била прекалено хубава, Майк — каза той бавно. — Но законът — тази по общо мнение справедлива и милостива мярка — той е най-жесток. Оставя те да гниеш в килията на смъртните месеци наред и да се разлагаш бавно, докато се превърнеш в една купчина живи клетки, която си дава сметка, че трябва да умре; после съществото се завързва на горещия стол и му се пуска една порядъчна доза, която го изтрива от лицето на земята с един страхотен гърч, и толкоз.
— Приятна мисъл — казах аз.
— А нима не е? Твърде много хора смятат, че бързата смърт е идеалният начин за отмъщение. А-а не, приятелю. Не тя, а чакането. Това е предварителното съзнание, че дори милостивата мярка на официалното правосъдие ще доведе единствено до онова, което ти вече знаеш — повече чакане и продължително съзерцаване на онази малка стаичка, където прекарваш последните си дни, а после смърт в дъбов стол само няколко ярда по-нататък. И знаеш ли какво? Ще посещавам този убиец всеки ден. Ще вкусвам мъченията му с наслада — като хубаво питие, и ще бъда свидетел как се изпича, а той ще ме види и ще знае защо съм там, докато свършва, и тогава ще бъда задоволен.
— В теб има цяла пропаст, запълнена с жестокост.
— Но не пасва много на твоята, Майк.
— По дяволите, никак.
— Не е така, един ден ще разбереш какво имам предвид. Ще се видиш как проявяваш насилие и то по начин, до който аз никога не бих прибягнал. Истинското насилие не е в самия акт. То се изразява в съзерцанието и наслаждението от това действие.
— Престани!
Рикърби се усмихна, а силната ненавист, която миг преди това го беше изпълнила, сега почна бавно да изтича. Ако бях аз, щях да треперя като лист, но той само небрежно се пресегна към кутийката бира, отпи хладнокръвно от нея и я остави.
— Разполагам с информацията, за която ме беше помолил — каза той.
Докато изчаквах, аз минах зад бюрото, седнах и отворих долното чекмедже. Ремъкът с кобура беше все така еластичен, въпреки че беше лежал там седем години. Смъкнах сакото си, настаних кобура под мишницата си и се облякох отново.