— Разбира се. — Тикнах небрежно плика в джоба на шлифера си. — Благодаря.
— Добре ли си, Майк? — попита Мерилин.
Пуснах една усмивка, но се получи малко разкривена.
— Нищо ми няма.
— Не изглеждаш наред — настоя тя.
— Майк… — обади се Хай.
— Ще се видим по-късно, Хай — прекъснах го аз. Пуснах една усмивка и към него. — Благодаря. Не се тревожи за мен. — Потупах пистолета под дрехата си. — Сега вече си имам приятел. Съвсем законно.
Докато чаках, прочетох колко важна фигура е бил Лео Нап. Кариерата му е била прекъсната в критична точка, защото беше очевидно, че ако беше останал жив, след още няколко години щеше да бъде най-големият на политическата сцена. Личеше ясно, че той е бил една от истинските сили зад трона, човек, от самото начало подкрепящ военния прогрес и производството на ядрени ракети, въпреки опозицията на тъпите либерали и некадърниците — привърженици на девиза „По-добре умрели, отколкото червени“. Беше успял да неутрализира всички атаки и да наложи изпълнението на нужните програми. В ръцете му са били тайни от първостепенна и жизнена важност, които са го направили номер 1 в правителствените среди във Вашингтон. Смъртта му беше дошла в добро време за врага. Куршумът, сложил край на живота му, беше изстрелян от оръжието на Дракона. Куршум от същия пистолет беше убил Ричи Коул и на два пъти за малко да застигне и мен. Патрон от същия този пистолет беше вече подготвен и за Велда.
После тя пристигна, все още с нощта върху себе си, изтръска дъжда от косите си и щом ме видя, тръгна с усмивка към мен. Когато поех ръката й в своята, усетих приятния хлад на кожата й. Настани се на високото столче до мен и Джон донесе едно мартини за нея и още една „Блу Рибън“ за мен. Вдигнахме чаши в мълчалив тост и отпихме.
— Радвам се, че те виждам — казах аз.
— Човек никога не знае — засмя се тя.
— Къде ти е срещата с Пат?
Тя се смръщи и после каза:
— О, капитан Чеймбърс. Пак тук. — Тя погледна часовника си. — След пет минути. Да седнем ли на някоя маса?
— Хайде. — Взех чашата й и двамата се отправихме към стената в дъното. — Пат знае ли, че аз ще бъда тук?
— Не му споменах.
— Чудесно. Просто прекрасно.
Както обикновено Пат беше точен. Видя ме, но изражението му изобщо не се промени. След като поздрави Лаура, той седна до нея и едва тогава отправи поглед към мен.
— Радвам се, че и ти си тук.
— Много мило.
Той беше долно, студенокръвно ченге, ако изобщо можеше да има такова, лицето му представляваше маска, зад която беше невъзможно да се проникне, докато човек не се взре в очите му и не види там омразата и решимостта.
— Откъде си копаш връзките, Майк?
— Защо?
— Много странно как един очукан лайнар на частна практика, една проклета впиянчена свиня, затънала до ушите в неприятности, може да се сдобие с привилегията да носи оръжие, която ние не сме в състояние да отменим. Как го правиш тоя номер, бе боклук?
Само свих рамене, без да изпитвам ни най-малко желание да се карам с него. Лаура гледаше двама ни с недоумение и се чудеше какво става.
— Е, може и да ти потрябва, ако продължат да те целят. Между другото, получих описание на твоя приятел от задната уличка. Някакво доста наблюдателно хлапе го видяло съвсем ясно на светлината на уличната лампа. Едър здравеняк, около метър и деветдесет, с тъмна къдрава коса и с две дълбоки бръчки на страните. Скулите му били малко високи, тъй че приличал на индианец. Виждал ли си подобен тип?
Сега ме притискаше, правеше всичко, за да ме изкара от кожата ми и да има причина да ме подпука, но иначе, как не, разбира се, че бях видял един такъв тип. Подмина ме на скоростната магистрала и аз си помислих, че е просто изморен шофьор, а по-късно той стреля по мен и сега знам с абсолютна сигурност кой е той. Наричат го Дракона. Имаше лице, което един ден непременно щях да видя отново, лице, което никога не бих могъл да сбъркам.
— Не, не го познавам — казах аз. Не беше съвсем лъжа.
Пат се ухили язвително.
— Имам чувството, че ще се запознаете.
— Добре де, ще се помъча да ти го сгащя.
— Нямаш друг начин, гадняр. А междувременно аз пък ще сгащя теб. Вече съм те насадил в тази работа по-яко от когато и да било.