— Става въпрос за нещо важно, нали?
— Да.
— Хайде тогава съвсем да се махнем от града. Да се върнем на север, където е хладно и тихо и където ще можеш да сложиш в ред мислите си. Би ли искал да го направим?
— Добре.
Платих сметката, после отново излязохме в нощта и дъжда. Хванахме едно такси да ни закара до паркинга. Наложи й се тя да свърши тази работа вместо мен, защото единственото, което бях в състояние да правя в момента, беше да мисля за лицето от снимката, която ми беше показал Пат.
Рудолф Сайвък и Джералд Ерлих бяха едно и също лице.
Десета глава
Изобщо нямах спомен от това пътуване. Заспах още преди да стигнем до Уест Сайд Драйв и се събудих, след като тя ме разтърси. През мъглата гласът й продължаваше да ме вика и дори за няколко секунди ми се струваше, че това е Велда, после отворих очи и видях, че Лаура ми се усмихва.
Дъждът беше спрял, но в тишината на нощта долавях тихия звук на капките, които се отронваха от сенките на сините смърчове около къщата. Зад дърветата лампата при входната врата хвърляше бледи жълти отблясъци.
— А прислугата? Няма ли да си помислят нещо, че идваме по това време?
— Не, вечер съм сама. Двойката, която работи тук, идва само през деня.
— Още не съм ги виждал.
— Досега все идваш, когато имат почивен ден.
Направих гримаса на раздразнение.
— Ти си луда, малката. След онова, което се случи, винаги трябва да оставяш някого тук.
Тя протегна ръка и погали една бръчка около устата ми.
— Опитвам се — каза тя, после се наведе над мен и ме докосна с устни — нежно влажни и сладко топли, а връхчето на езика й — пронизващ пламък. Направи го твърде бързо, за да успея да я сграбча и да не й позволя да го угаси.
— Престани да ми промиваш мозъка — казах аз.
Тя се засмя с дълбок гърлен смях.
— Никога, мистър Супермен. Твърде дълго ми липсваше.
И без да дочака отговора ми, тя отвори вратата и излезе от колата. Аз се измъкнах от другата страна, качихме се заедно по стълбите и влязохме в къщата. Странно беше това усещане, че се прибираш у дома. Всичко беше тук — и къщата, и жената, и взаимното желание — една инстинктивно завладяваща страст, която и двамата изпитвахме един към друг, и дори и да осъзнавахме, че има други, по-важни неща, това не ни вълнуваше, защото винаги съществува едно „по-късно“.
Във всекидневната имаше голямо канапе с овехтяла кожена тапицерия, скрита някъде уредба, от която звучаха Дворжак, Бетховен и Чайковски. Там сред всичко това Лаура се беше обвила в метри ефирна материя, която изобщо не скриваше топлината на тялото й, нито пък ограничаваше разцъфналата пищност на бедрата и гърдите й. Лежеше тихо в прегръдките ми, отдаваше ми всичко на мига, за да му се насладя както желаех, и само на моменти ускореното й дишане издаваше удоволствието, което изпитваше, докато я докосвах нежно и я галех с върха на пръстите си. Очите й бяха затворени, лека усмивка на наслада пробягна по ъгълчетата на устните й и тя се сгуши в мен с въздишка на задоволство.
Нямах представа колко време стоях там, потънал в мисли. Оставих ги да се изнижат през съзнанието ми от начало до край — първо онази част, която ми беше известна, и после другата, за която все още не знаех достатъчно. Както винаги, налагаше се определен стил.
Няма убийство без стил. Той е втъкан вътре, нишките се преплитат, сътворяват изкусен гоблен и докато цветовете на фона си личат ясно от самото начало, картината се откроява едва накрая. Но кой беше тъкачът?
Кой стоеше невидим зад стана, стиснал в едната си ръка совалката на смъртта, а в другата — чилето на живота? Потънах в сън, докато се опитвах да проникна зад фасадата на тази гигантска фабрика за убийства. Сънят беше така дълбок и толкова дълъг, че когато се събудих, вече не мислех и не си спомнях абсолютно нищо.
Когато ярката слънчева светлина, която струеше в стаята, ме събуди, установих, че съм съвсем сам. Бях полегнал удобно, обувките ми бяха свалени, вратовръзката — разхлабена, а отгоре ми беше метнато светло индианско одеяло. Отметнах го на една страна, обух се отново и станах. Трябваше ми известно време, докато осъзная какво не беше наред и после видях 45-калибровия си пистолет, закачен за ремъка с кобура на облегалката на един стол, закрит със сакото ми. Докато се пресягах да го взема, тя влезе в стаята с цялата пищност на лятното утро. Носеше поднос с кафе и ми прати въздушна целувка.