— Майк…
— Млъкни, по дяволите! Да не си си играла пред мен така тъпо с тази пушка. Направи го, сега ще слушаш.
Беше затиснала с две ръце устата си и всеки момент щеше да повърне.
— Най-лошото е с врата, защото главата е отишла по дяволите и известно време от него продължава да пръска кръв, тъй като сърцето все още не е разбрало, че жизненоважният нервен център вече го няма, а знаеш ли колко нависоко хвърчи тази струя? Не? Тогава нека аз да ти кажа. Кръвта не просто сълзи. Избликва под налягане право нагоре на повече от метър и омазва всичко наоколо. Просто няма да повярваш колко много кръв има в едно тяло, докато не вадиш един внезапно обезглавен човек и не погледаш какво става. А аз съм бил там. Бил съм свидетел на всичко това. Не позволявай да се случи и с теб.
Тя повърна кафето си отвън пред вратата, но на мен хич не ми пукаше, защото след като някой може да се отнася толкова небрежно с една пушка или с каквото и да е оръжие, си заслужава точно това, за да го запомни. Избърсах и почистих цевите, заредих отново пушката и я оставих на мястото й с дулото нагоре.
Когато излязох, Лаура ми каза:
— Гаден си.
— Не ми казваш нищо ново. — Все още не бях овладял беса си.
Усмивката й беше малко изцъклена, но си беше усмивка.
— Майк… всичко разбирам. Моля те.
— Сериозно?
— Да.
— Тогава внимавай. Много често мотаеш оръжие из ръцете си. Това е моя работа. Мразя да го виждам осквернено.
— Моля те, Майк.
— Добре. Постигнах целта си.
— И то по твърде благороден начин, меко казано. Иначе имам здрав стомах.
— Иди пийни малко кафе.
— О, Майк.
— Хайде да поплуваме — казах аз и се ухилих. Но така се чувствах и усмивката беше най-доброто, което можех да постигна. Тя се втурна напред, скочи и се хвърли с плясък във водата, показа се на повърхността и заплува към отсрещната страна, после обви с ръце края на тръбата и остана там да ме изчака.
Влязох бавно, като пристъпвах напред, докато водата ме покри, после се гмурнах и заплувах току над самото дъно чак до отсрещната страна. Водата караше краката й да изглеждат някак размазани, деформираше ги до амазонски пропорции; прасците и заоблеността на стомаха й се виждаха странно уголемени, а после аз изплувах нагоре, където всичко беше реално, измъкнах се на бетонната плоча и подадох ръка на Лаура.
— Сега по-добре ли е? — попита тя, когато я издърпах горе.
Гледах през нея с отсъстващ поглед.
— Да, просто си спомних нещо.
— Недей пак за пушката, Майк.
— Не, не за това.
— Защо не ми кажеш?
— Няма значение. Аз самият все още не съм наясно. Просто предположение.
— Очите ти изглеждат ужасно странни.
— Зная.
— Майк…
— Какво?
— Мога ли да помогна?
— Не.
— Сега ще ме напуснеш, нали?
— Да.
— Ще се върнеш ли?
Не можех да й отговоря.
— Заради нас двамата, нали?
— Ловците на момичета са плъзнали — казах аз.
— Но ще се върнеш, нали?
Мисълта ми беше далеч, търсеща липсващата брънка.
— Да — казах аз. — Трябва да се върна.
— Ти си я обичал.
— Да.
— А мен — мен обичаш ли ме въобще?
Обърнах се и отправих поглед към тази жена. Сега тя беше моя — красива, умна, точно каквато трябваше да бъде жената за такъв като мен, прелестна, винаги без дрехи пред очите ми, винаги невероятно руса и невероятно обгоряла, а контрастът на цветовете — или може би хармонията — удивително чувствена.
— Обичам те, Лаура — казах аз. — Може ли да греша?
— Не, не е възможно — каза тя.
— Първо трябва да я намеря. Те са по дирите й. Всички я преследват. Преди много време аз я обичах и сега й го дължа. Тя ме е търсила.
— Намери я, Майк.
Аз кимнах. Сега вече разполагах с другия ключ.
— Ще я открия. В този овехтял свят тя в момента е най-важното нещо. Това, което знае, ще реши съдбата на много хора. Да, ще я намеря.